Теодора Димова: Когато си пред лицето на Бога, всичко става по-релефно, по-видимо, по-крайно

Писателката Теодора Димова представи във Варна най-новите си книги ,,Не ви познавам“ и ,,Молитва за Украйна“. Срещата с читатели се проведе по време на традиционната "Алея на книгата", която продължава до 6 август в морския град.

Светлана Вълкова разговаря с Теодора Димова в предаването на Радио Варна за култура "Гравитация нула":

Във Варна представяте две от най-новите си книги. Какво представляват те?

,,Не ви познавам“ е продължение на ,,Поразените“, но в съвременен контекст. Той всъщност трасира това, с което не сме могли да се справим в миналото си, как то продължава да яде от сегашното и да ни злепоставя и премазва... Изобщо нещо, което не е разчистено и премахнато в миналото, то не се забравя, то става като един цирей, който гори и отравя целия организъм. Така се случва и с главната героиня на ,,Не ви познавам“. 

,,Молитва за Украйна“ обединява есетата ми, които започнах да пиша първите няколко дни от войната в Украйна, защото наистина тази война ни засегна по много дълбок начин, не само защото в Украйна живеят над 250 000 наши сънародници, хора с българско потекло, но и за които България е тяхна родина, но и защото ние сме свързани с тази страна. Освен това ние знаем какво е руската армия да окупира една страна, ние помним какво се случи преди 78 години с България. Помним Народния съд, арестите, безследното изчезване, изкривяването на десетки хиляди души от тази власт и сега затова сме толкова съпричастни с украинците, защото знаем какво ги очаква, ако те не окажат такава стойностна, достойна съпротива.

Върху какви теми по-конкретно се фокусирате, свързани с войната в Украйна?

Много са, първо - руската пропаганда, която намира такава благодатна, безпрепятствена почва в нас, която че ли се разраства все повече и повече, намира все повече последователи за съжаление. Мъча се да си обясня този процес, защо не оказваме никаква съпротива на тази пропаганда, след като покрай "Поразените" аз зная колко семейства са пострадали от тази власт. Почти във всяко семейство се оказва че има такава травма, която е държана до 1990 година в тайна от потомците. Едва след това хората са се осмелявали и са добивали кураж да разкажат на децата си това, че техните дядовци и баби са били изселвани, били са смятани за врагове на народа. Това е нещо изумително, с което се сблъсках в нашата народопсихология. Но почти няма семейство незасегнато. И защо именно този народ, който е засегнат от тази власт, сега така лесно се поддава без никаква съпротива? Този е въпросът, който безкрайно много ме тревожи и въпросът, на който аз не мога да намеря отговор.

Понеже споменахте думата "кураж", трябваше ли Ви кураж, за да напишете тези есета, някакъв вид кураж за нещо?

Знаете ли, когато на 24 февруари се случи нападението, аз и буквално много мои колеги - писатели, журналисти, актьори, споделяхме помежду си, че сме престанали да можем да работим. Аз за няколко месеца не можех да пиша. ,,Не ви познавам“ беше предвидено да излезе една година преди това, но просто нямах сили да го редактирам. Трябваше ни време, за да се окопитим, да го възприемем.

Спомням си, че преди да излезе ,,Поразените“ имахме един разговор с Вас, доста отдавна. Тогава бяхте в процес на проучване, имахте много предварителна работа с документи, архиви, лични истории и Ви беше доста тежко. Сега, за продължението ,,Не ви познавам“ беше ли Ви необходима такава работа или е вече по-художествена историята?

Да, наистина около година и половина-две само изучавах документалните материали, мемоари, среща с хора, когато писах ,,Поразените“. В ,,Не ви познавам“, тъй като действието се развива в наши дни - от 2020 година насетне, така че протестите, пандемията, войната в Украйна, те бяха много близо до нас и всъщност всеки от нас е преминал и през тези три неща. За мен голямото предизвикателство беше не да откривам документи и материали, а напротив, те бяха толкова близо до мен – нещата, които трябваше да претворя в нещо художествено. И това предизвикателство - дали злободневието може да се превърне в художествен факт - беше голямото изпитание на тази книга, защото всеки читател знае и за пандемията, и за войната, и за протестите, така че всеки има свой собствен поглед. Но както ви казах, това е опит да се обясни това, през което живеем, защото нашите поколения започнаха да минават от криза в криза и като че ли това стана новата нормалност - да бъдем постоянно в някакво екзистенциално състояние, което е винаги на ръба, на ръба на една криза...

Коя дума свързва двете Ви нови книги - ,,Не ви познавам“ и ,,Молитва за Украйна“?

Мисля, че чувството за Бог. Когато си пред лицето на Бога, всичко става по-релефно, по-видимо, по-крайно. И смъртта, и войната, която сее толкова много смърт, имаме тази утеха, че Бог наблюдава.

За какво се борите Вие като писател, каква е Вашата борба в момента и може би винаги?

Моята борба е ние, писателите, за започнем така да пишем своите книги, че да не се допусне никъде повече война...  

Целия разговор с Теодора Димова чуйте в прикачения звуков файл: