Писателят Мариaн Желев получи ливанската литературна награда "Наджи Нааман"

Дълго си мислих на какво ми напомня бетонът, който машината изпомпва за плочите на новите сгради. Става въпрос за онова специфично и ритмично: тряс, тряс тряс; по тръбата върви материалът, сипван от камионите миксери, които тия дни във Варна хвърчат, имам чувството, денонощно. От това гредите ми съвсем взеха да се пукат, няколкото керемиди по плешивата ми глава тотално опадаха и за капак – последните ми обитатели ме напуснаха: котка с четири малки котенца.

Сетих се – звукът от наливащия се бетон е като да попаднеш в огромно затворено пространство, където е пълно с хора, всички държат броеници и едновременно отмятат камъче по камъче от връзката: тряс, тряс,тряс…

На мен времето ми изтича, знам. Не тъгувам нито за покрива си, нито за изгнилата и поизгоряла вече дървения, която би трябвало да наричам скелет. Там, където мазилката ми още не е паднала, се крепи единствено на графитите, които получавам от местните младежи. Но и за това не ми е толкова тъжно.

В последно време обаче тъгувам по доброто… Няма да го кажа. „Доброто старо време“ е клише, което ще съкратя до „доброто“. Беше време, когато имаше с кого да си поговоря – това бяха съседните къщи, почти мои набори. Клюкарска работа от моя страна, но пък какво да прави една къща цели шестдесет, че и сто, а и повече години? Има и друго, разбира се – да се наслаждавам по мой си начин на обитателите в мен. Жителите на една къща са като мислите при хората – едни вдигат шум, други трогват, трети те карат да страдаш, а с четвърти се гордееш. (Като с архитекта, който заемаше най-горния етаж при мен цели осем години. За това време направи няколко великолепни проекта във Варна.)

Да, старите ми приятелки ги няма вече. Събориха ги и на тяхно място изникнаха големи цветни бетонни тела, с много прозорци… и без душа. Сграда без душа, как да го обясня, е като човек без сърце. Автоматичен един такъв, рутинен, с хиляди релета и датчици. Хубави на външен вид, заглеждаш се, но като надникнеш вътре – празни. Иначе всичко си имат – електричество, климатизация, умни системи, но… там няма никой. Никой. Не, нямам предвид, че липсват хора, но самата сграда е със самочувствието на „800 евро квадрата“ и „с гледка към морето“. Те новите сгради даже и помежду си не си говорят. Веднъж така се скараха и заскърцаха, че щяха мен да съборят: кой имал подземен паркинг на три нива, кой депутат какъв апартамент си бил купил, как един от собствениците карал последен модел бентли и слял двата апартамента на последния етаж, за да бъде господар на гледката към морето… Ей такива глупости. Колко пъти се опитвах да завържа разговор с тях: всяка сутрин казвах на новите сгради около мен: Добро утро! Приятен ден! Дано имате добри дни и години! Да не ви се наводняват мазетата… Да им дам пример за добро възпитание и т.н. Да бъдат задружни, защото дават покрив на живи същества… Получих едно стоманено стържене, което при хората може да се оприличи на скърцане със зъби.

Скоро на мое място щеше да има нова сграда. Сега ще кажете: какво тука сантименталничиш и хленчиш. Вярно е. Стара сграда съм. В мазите ми е плъзнал мухъл. На фона на всичките ми руини. Мухълът за мен е като остри киселини при хората. Може и оттам да идва тази моя сантименталност – уж като цяр срещу киселинните. Цялата съм в прахоляк – от камионите, от все по-забързаното ежедневие и от самото време. Отивам си. И ми е тъжно. За доброто.

Ако трябва да избирам кога да ме съборят, бих искала това да е в четвъртък. И ако може след пет следобед. Казват – при нас, сградите – че ако си мислиш за нещо хубаво, докато те събарят булдозерите, няма да те боли толкова. В четвъртък! Толкова хубави четвъртъци съм имала за тези години живот!

През шестдесетте на миналия век – запомнила съм го като фототапет на голяма стена този момент – млада двойка си уреждаше срещи до моя ъгъл. Девойката се бе родила, израсла и разхубавила при мен. Младежът идваше от вътрешността на страната, но така се бе влюбил във Варна, в морето и в момичето, че вече не си представяше живота на друго място…Срещаха се в пет, всеки четвъртък. Младежът я целуваше по бузата, подаряваше й китка и след това двамата, хванати за ръце, тръгваха към морето. Помня вечерите, когато момичето си лягаше – цялата й стая ухаеше на солени вълни, на напечен от слънцето пясък и на… любов. После вдигнаха сватба. Семейството заживя при мен. Беше пак четвъртък, когато им се роди момче. И пак в четвъртък им се роди дъщеря, три години по-късно. Изучиха ги, пораснаха и децата им заминаха за чужбина. Влюбените момче и момиче бързо остаряха, след като къщата им опустя. Първо тя си отиде, шест месеца след това и той, но не пропускаше приживе в четвъртък да ѝ носи китка на гроба. Децата им се върнаха за кратко – колкото да уредят даването под наем на апартамента. Сложиха по един букет на двамата в гробищата и пак отидоха в чужбина, където наемателите превеждаха сумата за наема… Докато при мен стана невъзможно да се живее. Покривът протече, навъдиха се плъхове и мишки. Тръгна и проклетият мухъл. Напукаха се стените. И за финал – пожар…

Както казах по-горе: и котките ме напуснаха. Сякаш това бе последното камъче от голямата бетонна броеница. Тряс! – идваше и моят ред.

В понеделник при мен се събират клошарите. Разпределят „плячката“ от съботно-неделното тършуване из кофите. Напиват се и припадат. Във вторник събориха любимата ми приятелка – елегантна сграда с две ангелчета на терасата, която много плака, преди да дойдат багерите. В сряда горях. Петъкът не ми е ден – веднъж клошарите се биха и клаха; много кръв се изля. Събота загубих и последните си керемиди. В неделя почина моят създател.

Остана четвъртък. Ще си мисля за доброто.
Съборете ме в четвъртък.
Моля!