Лесна работа: Есен край морето

Пред прага на астрономическата есен.

Есен край морето. Звучи като сезон, но всъщност изобщо не е.

Есента край морето е явление, емоция, много специална връзка между човек и природа, състояние на духа, отношение към себе си и към света... Точно както джиджи папа не са просто пържените филийки на маминка, а част от варненското детство. Онзи апетитен аромат, който прегръща началото на деня, изкусително излизайки изпод процепа на нишата, докато вътре маминка пържи филийки. И виниловата плоча, която до припадък повтаря от грамофона поучителната история на хубавата Джиджи „с добро сърце, засмяно лице, с коси от злато“, хубавата Джиджи, на която не й провървяло в Америка. И вълнуващият хор на чайките, който озвучава всяка секунда, всяка картина от деня, всеки щрих.

Морето е свежо. Пясъкът – хладен и самотен. Вълните отдавна са отмили следите от летните стъпки по брега. Дори най-големите и изкусно построени пясъчни замъци вече са разтворени в нежното движение на водата.

Есента край морето е нещо много лично и вълнуващо.

Това са моментите, в които знаеш, че ще застанеш на брега и ще получиш цялото внимание единствено за себе си. Можеш да разкажеш. Можеш да помълчиш. Можеш да почакаш, да побързаш, да отложиш, да приемеш, да се порадваш, да помечтаеш, да помислиш, да си припомниш... Всичко можеш и то ще е единствено между теб и морето. И ще си остане там. В този миг, запечатано във времето като писмо в бутилка, споделено само в мислите и прието по същия безмълвен начин.

Есен край морето. С разпилeни от вятъра думи, мисли и листа.

Този вятър, заради който никога не успях да остана с хубава прическа до края на преживяването. Този вятър нито веднъж не се съобрази със суетата ми, но винаги успяваше да охлади емоциите, да отвее всичко ненужно, да освежи погледа, да проясни мислите и да възстанови така необходимия баланс. Вятърът ли, песента на вълните ли, или морето – красиво, безкрайно, приемащо и добро... А може би цялата тази магнетична комбинация?

Есен край морето. Когато докосваш вълните, а те тихичко мъркат в краката ти и с благодарност вливат в теб нови сили и енергия, нови мисли, нови идеи, нови очаквания.

И облачетата стегнато преминават над прохладния ден, заредени с една лека и пухкава есенна тъга. Естествената тъга по лятото и по всичко като него, което безвъзвратно си отива и никога няма да се повтори, или поне не в този вид и не със същите хора.

И ето сега лятото пристъпва към есента, грижливо събрало в плажната чанта всички дребни, но много значими съкровища: мидички, камъчета, спомени, смехове, любими песни. Малко по-късно ще скрие там слънчевите очила и ще смени веселите цветни джапанки с нещо по-топло, за да премине през следващите три сезона: през жълто-червената прелест на есента, през белите картини на зимата, през новия заряд на пролетта... Ще мине през всичко това с цялата му красота и емоция, за да стигне до онзи следващ миг, когато отново ще извади плажната чанта и ще тръгне босо по топлия пясък.

А ние ще бъдем тук и ще го очакваме с нетърпение.

Само че преди това ще подадем ръка на есента, безкрайно любопитни какво ще ни предложи.

Вярвам, че ще е добро и ще си струва. Като целия този прекрасен живот – от лято до лято, от есен до есен, от преживяване до преживяване и от радост до радост.