Лесна работа: Страх

Този разказ започва с безметежен слънчев следобед в крайбрежно заведение и завършва със... страх.

Така се случи, че пътят ме отведе в едно от онези култови заведения, които задължително посещаваш, щом се окажеш на този бряг и на това място.

Перфектното заведение. На два метра от морето. Кротко полегнало в прегръдката на залива, готово за сладка следобедна дрямка в очакване на шумната морска вечер.

Заведение, в което местата се запълват само за минути, а ароматът на пържен сафрид и чернокоп на скара изведнъж се разстила над залива и кара слънцето да мига прегладняло.

Имам чувството, че докато кухнята работи, целият свят наоколо изглежда по-вкусен и примамлив. В мързелив слънчев ден, единствено корабчето за разходка спира тук за минути, а от него се изсипват двайсетина весели, гласовити и шарени туристи, за да се впуснат смело в кулинарни приключения. После корабчето потегля и всичко утихва. Вълните се унасят в ритмичен плясък и сладката слънчева дрямка отново обгръща красивия залив.

И така: едновременно с появата на поръчаните порции риба, долетя чайка, привлечена от апетитното им ухание. Тя кацна върху надстройката на корабче, на десетина метра от пиршеството и впери гладен поглед в чиниите пред нас.

Внимателно проследи движенията ни и проучи порциите. Рибка по рибка. После се приближи и кацна на метър от нас, отново с изследователска цел. Възрастна чайка беше и вероятно природата доста се е забавлявала, докато е формирала навиците й, лишавайки я от онази креслива грабливост, присъща на всичките й братовчедки. Страхлива чайка, която очакваше да постигне нещо само с поглед и, естествено, се провали.

Това ме накара да се замисля колко пътища блокира страхът. Колко хубави неща пропускаме единствено заради спирачките, които сами натискаме, за да не продължим по пътя. Не защото не искаме този път. Напротив: ах, как искаме да вървим по него! Но не смеем да го направим. От страх пред какви ли не глупости. Страх да не ни се присмеят. Страх да не бъдем обидени, отхвърлени, наранени. Страх нещо да не разтърси крехкия ни свят. Дори не се сещаме, че нито светът ни е толкова крехък, нито някой си мечтае вместо да се занимава със собствения си живот, да разтърсва нашия...

И най-важното: често не си даваме сметка, че понякога сами си причиняваме зло, в желанието си да се предпазим от другите, от хипотетичните удари, които те биха ни нанесли и от спънките, които биха създали. А пред нас може да няма никакви препятствия. Освен едно – онова, което самите ние старателно довличаме до старта, поставяме го пред себе си и си казваме: „Жалко... Толкова исках да вървя по този път, а няма как да стане“.

Всъщност... винаги има как. Стига да решим, че има защо.

И онази чайка можеше с лекота да грабне рибата. Пресен сафрид... Магнит за морски хора... И за чайки.

А тя не разпери крила, не се стрелна, не отнесе с един замах хапването. Поддаде се на страха.

Колко много възможности пропускаме заради страха!

А има друг начин, много по-добър: да пропускаме страха заради възможностите. Защото без измислените си страхове можем да се радваме на далеч повече приятни и смислени моменти и да дадем шанс на всички хубави неща да се случват много по-лесно и много по-често.