Художникът Валери Ценов: Нека всеки да пътува сам към своите си светове

Броени дни след рождения си ден пловдивският художник Валери Ценов си подари изложба за своята 60-годишнина. Събитието се случи в любимата му варненска галерия – Арт Галерия Ларго. След повече от 12 години съвместна работа равносметката е седем самостоятелни изложби в това художествено пространство, участие в 21 сборни изложби на галерията и показани над 300 картини.

Експозицията се нарича „Знаци по пътя” и може да бъде видяна до 23 ноември. Показани са творби от повечето от познатите и любими на неговата публика цикли – „Антични морета”, „Морски легенди”, „Родопски мотиви”, „Жив свят”.

Светлана Вълкова разговаря с художника:

60 години, повече от 60 самостоятелни изложби. Ако сте започнал като бебе, значи по една на година. Това е доста добър актив.

Като бебе не съм, ама имаше по-активни години. Чак не ми се вярва, че са толкова, но – факт.

Колко често правите изложба и кога един художник решава да направи самостоятелна изложба?

Когато иска да покаже своята работа на публиката – на хората, на приятелите, на клиенти евентуално... Като по-млад е по-активен, по-напорист. Когато иска да развие себе си и стила си, винаги трябва да се оглежда в публиката. Напоследък по една на година ми е достатъчно, ако имам какво да кажа с някоя нова серия.

Сега продължавате ли да се оглеждате в публиката?

Всички ние сме едни ходещи огледала. Човекът е социално същество, живее сред хора. Има и творци, които доста се самоизолират, особено в последно време, което също носи определена вътрешна наслада, енергия, събиране в себе си... Нещата идват от самосебе си – когато човек почувства, че не е работил примерно година, и когато има покани, той откликва.

„Знаци по пътя“, сещам се за една детска игра – „Пътни знаци“, играл ли сте на нея като малък?

Не, аз съм играл на по-интересни игри с едно вълшебно детство на село, където по гори и баири сме ходили и сме се разделяли на групи, и сме си измисляли и оставяли свои знаци, свои легенди. Това по някакъв начин провокира детското въображение и може би това е най-характерното за твореца, че той малко или много си остава едно голямо дете и гледа на живота по един по-магичен начин. Поне при мен е така.

Живеете в Пловдив, обясним е цикълът „Родопски мотиви“. Моретата обаче откъде се появиха във Вашето творчество? Те не са съвсем истински, разбира се...

Да, това не са някакви конкретни пейзажи от морския бряг или от точна топография, по-скоро в тях има много вложен символизъм. Разбира се, аз обожавам морето и идеята за море, така че, мисля, имам право да импровизирам на тази тема. Любовта ми към морето датира откак съм съзнателен човек, то има свое друго очарование, даже аз мисля,че светът не би бил пълен само с родопските или само с морските пейзажи. 

Какво има във Вашите „Антични морета“, освен море?

Какво има... Има много знаци, много символи, много легенди. Нещо, което ми е любимо занимание – да чета митология и да осмислям нещата през тази призма – на това, което са оставили поколения преди нас, връщайки се чак до антично време. Тези знаци са оставени от предишните хора, за да бъдат следа за тяхното съществуване и за да можем ние да ги четем.

(...)

В повечето от картините с морета има балони или други въздухоплавателни средства. Защо?

Това са четирите стихии – въздух, вода, земя, огън, светът е съставен основно от тези четири елемента. Балоните аз започнах да ги рисувам, откак започнаха локдауните.

Това е зов на душата да полети...

Изход. Специално тези въздухоплавателни средства са измислени понякога от мен, а друг път съм имал и цитати от рисунки на Леонардо, те са символ на вечно търсещия човешки дух, който иска да лети, да открива нови светове по земя, въздух и вода, и да осмисли по този начин света.

Но пък няма хора.

Понякога има, но те са по-скрити. Хората са на балоните, те пътуват. Казвали са ми, че когато човек гледа картините от този цикъл, той се пренася в това пространство и не е нужно да му слагаме водачи. Нека всеки да пътува сам към своите си светове.

Какви знаци искате Вие да оставяте – видими или завоалирани?

Най-добре скритото нещо е това, което е поставено наяве. Отговорът е – и двете. Защото самият живот е такъв - той понякога поставя знаци по пътя на човека, но зависи от неговото съзнание и осъзнаване кои от тях ще види, кои няма да види. Но все пак е хубаво ако човек се спъне два или три пъти в един камък, да си помисли за пътя, по който е тръгнал, нали?

Знаците могат да бъдат най-различни, в моето съзнание са предимно знаци, които водят към любовта, към светлината, към доброто. Такава е моята настройка и такива знаци търся аз.

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл: