Как "чуват" глухите хора по време на пандемия

Хората казват „да не ти се пада да живееш в интересни времена“! Е, на нас точно това ни се случи – вече повече от година си съжителстваме с всички промени, които пандемията от Ковид-19 донесе в ежедневието ни. Променихме голяма част от навиците си, променихме начина по който работим, по който учим, по който си почиваме. Успяхме ли обаче да променим самите себе си и дали плъзналата по целия свят зараза от Ковид-19 ни донесе и зараза от добрина и емпатия или напротив – изкара най-нечовешките черти у човека. 

В следващия репортаж ще ви срещнем с една жена, която има затруднения със слуха. И колкото и тъжно да звучи, оказва се, че пандемията не ни е научила на съчувствие и на умение да се опитваме да стъпваме в чуждите обувки. Как „чуват“ глухите хора, когато им говорим през маски? За това ще ни разкажат кореспондентът ни в Добрич Мая Щърбанова и нейната събеседничка Петя Митева.

Петя Митева загубва слуха си преди 20 години. Налага се да свикне с невъзможността си да чува, но пък, както казва самата тя, когато човек загуби едно сетиво, развива изключително силно друго, за да компенсира. Тя е и председател на Териториалната организация на глухите в Добрич и казва, че единственото нещо, което й помага да противодейства на чувството си за малоценност заради загубата на слух, е възможността й да помага на другите хора като нея.

Как обаче възприемат сега информацията, когато половината от лицата ни и то точно артикулационният ни апарат, е скрит зад маската. Петя Митева споделя, че в началото, може би защото страхът и паниката не са били толкова силни, хората са се съгласявали да махнат за минута-две маските си, за да бъдат разбрани. Днес обаче ситуацията е променена, а със забраната за носене на прозрачните шлемове, глухите хора съвсем са загубили способността си да общуват.

Петя Митева споделя, че все по-рядко получава разбиране от възрастни хора, а при тях вече няма какво да се направи, времето им за възпитание и приемане на различните хора отдавна е отминало. Надеждата й е в децата, в старанието на училищата да запознават учениците с различни групи от хора с увреждания и как могат да им бъдат полезни, както и в родителите, които трябва да разговарят на тази тема с децата си у дома.

Разбира се, че не е невъзможно, но дали и онези, от които зависи да се помисли за хората със специални нужди в условията на пандемия не е безвъзвратно отминало времето за възпитание в разбиране на различните сред нас.