Семейство на пакистанец и българка в съдебна борба да живеят заедно в България

Историята на една българка и един пакистанец, борещи се за правото да живеят заедно с детето си в България, е обект на съдебни спорове от години. След многократни откази от българското посолство в Пакистан да издаде виза на мъжа, той е принуден да предприеме дълго и опасно пътуване извън закона до страната ни. Успява да стигне до Гърция, където е заловен, с пасаван влиза в България, но битката му за статут продължава и до днес. 

Гергана и Акил се запознават и влюбват в Норвегия през 2013 година. Малко по-късно те заминават за Пакистан, където сключват брак. Съгласно визата си, Гергана може да остане само един месец. След това, през 2015 година тя, вече бременна, се прибира в България и оттук започва тяхната многогодишна борба да се съберат да живеят заедно, без страха, че миграционните служби, съдилищата, законите на държавата ни и сляпото взиране само в буквите от страна на чиновниците могат да ги разделят отново. Гергана Акил разказва за многократните й опити да получат виза за Акил, следвайки стриктно законите на България.

Притежаването на имот и доходи на поне единия от двамата дава сигурност на нашата страна, че Акил ще може да издържа сам семейството си тук, а няма да разчита на социални помощи от България. И понеже беднотата често е смятана за грях, те са наказвани нееднократно с поредния отказ за издаване на виза. Как Гергана се е справяла тук сама, без родители и с новородено е съвсем логичният въпрос, който си задаваме.

След две години на безуспешна борба с институциите Акил, решен да види съпругата и детето си, предприема изключително рисковото си пътуване – от Пакистан до България. Гергана знае, че той тръгва и за нея, дните, в които тя няма никаква вест от съпруга си, са дни на мъка, страх и безкрайна тревога.

Все пак, напук на всичко, Акил Сървър успява да стигне до България, до Балчик, до дома на своята съпруга, до своето дете. Вероятно тогава си е мислел, че най-трудното е зад гърба му, но три години по-късно вече му е ясно, че това е било само началото.

Невъзможността да пробият системата в България отвежда преди две години семейството до дружество, занимаващо се с консултантски услуги в сферата на миграцията. Тяхното единствено желание е било да узаконят статута на Акил, за да може той да живее заедно със своята съпруга и общото им дете в България, да има елементарните човешки права като това да работи, да може да излиза без придружител и когато се почука на вратата, да не се страхува, че идват да го депортират. За съдебната им борба разказва юрис-консултът от дружеството Петя Казакова.

Отдел миграция към ОД на МВР Добрич отказва право за продължително пребиваване на Акил, тъй като той няма издадена виза от посолството ни в Пакистан. Такава виза Акил не може и да получи вече, тъй като заради пандемията посолството ни там не работи. Завежда дело в Административния съд в Добрич, който уважава искането му за продължително пребиваване, но Върховния административен съд в София отменя решението на съда в Добрич. Така се стига до сегашната искова молба в Административния съд в Добрич от страна на Акил, в която той съди началника на ОД на МВР в Добрич, както и Върховния административен съд и иска обезщетение от 20 000 лв. заради нарушените му права.

Петя Казакова е категорична, че ако съдът в България отново откаже да му даде разрешение за продължително пребиваване, ще заведат дело срещу България в Страсбург. И всичко това, за да признае една държава, че нейна поданичка има правото не само да се влюби в пакистанец, но и да живее с него в родината си.