Днес ми е едно околосветско… Силно се надявам и на вас да ви е така, защото в „Покана за пътуване” посоката е от Африка през Латинска Америка до Азия с чупка в кръста към Израел.
Затегнете коланите. Излитаме към Етиопия. На онези, които се мръщят при спомена за красиви дечица с гладни очи, ще опонирам, че страната в края на Африканския рог е една от първите държави в света, люлка на християнството, където се пазят безценни реликви. Етиопците са горди, че единствени от целия черен континент никога не са били колония.
Приключението на Биляна Траянова започва в долината на река Омо, населявана от 83 етнически общности. Там са племената Мурси, които деформират устните и ушите си, за да поставят в тях керамични панички. (И аз получих такава като сувенир, но обещавам да не си я нося). Младежите от племето Хамар прескачат редица от десетки биволи, за да докажат мъжество и съзряване. Хората от Каро пък рисуват телата си с бяла глина. Екипът на „Без багаж” засне не само тях, а и останките на първия открит австралопитек от женски пол, Люси.
Въпреки това репутацията на Етиопия е такава, че не е необходимо да си луд, за да тръгнеш натам, но все пак помага. Биляна Траянова изобщо не мисли така и дори крои планове да се връща.
Етиопия е африканската държава, в която броят на вярващите православни християни е около 45 милиона души – малко повече от половината население. Според тяхната религия Божествената и Човешката природа са едно. Вярват в Бог, почитат Богородица, ангелите и светиите, които добре познаваме като православни християни и ние. Етиопците са убедени, че в една от техните църкви – „Дева Мария от Сион”, се пази Ковчегът на завета, наричан още Свещеният кивот. Това е митичният сандък, описан в Библията, съдържащ каменните скрижали с Десетте Божи заповеди, а също така цъфналият жезъл на Аарон и запечатана стомна с манна небесна.
За Светослав Марков и Теодор Борисов чудесата от българската история отвъд родината ни никога не свършват. На тях дължим най-близката посока в този епизод – Израел. Едно от малкото места по света, където българин наистина звучи гордо.
Светлана Дичева пък е видяла най-широката улица в света – "Авенида 9 де Хулио" в Буенос Айрес. Тя е дълга едва километър, но е широка цели 110 метра с по 7 платна от всяка страна. Наричат аржентинската столица най-европейският град в Латинска Америка.
За гостуването на Светла може да се каже, че е „приятелски трансфер”, защото тя е водеща на „Закуска на тревата” и „Графити по въздуха” по програма "Хоризонт". Тя разказва за някои от странните порядки в Аржентина, магията на тангото, музея на Евита Перон и как държавата е дала милиони, за да се свали цял стенопис от Сикейрос и да се пренесе в художествена галерия.
В „Покана за пътуване” отиваме и на слонско СПА в Индия. В Гоа, най-малкия индийски щат, човек никога не скучае. Особено ако обича партита под звездите, опияняващ аромат на индийски коноп и шеметно реене по бански върху мотоциклет от плаж на плаж. И всичко това сред бухнала зеленина, приказен климат (особено между ноември и март) и християнски цени.
Прави са били португалците, които през 1961 г. са напуснали колонията си на Арабско море с въпиеща неохота след 450-годишен блажен престой там. Към 25-ия индийски щат се насочват 12 на сто от туристите, завтекли се към необятната страна. И правилно! 105 км брегова ивица, плажове с имена, които премяташ в устата като сладък бонбон – Калангут, Анджуна, Вагатор, Бага...
Най-ярък пример за „мирното съвместно съществуване“ е гордостта на местните със старинните католически черкви и киченето на светиите там с типични за индуистките храмове гирлянди от цветя.
Гоа е най-плавният начин да възприемете Индия, ако подхождате към нея с предубеждение. Защото в този щат португалците са оставили своя добронамерен европейски отпечатък, който, омесен с тропическия колорит, леко влиза под кожата. За да остане имплантиран навеки.
В този щат дестилериите за силно и дъхаво порто са десетки. Почти колкото са плантациите за подправки. Все пак оттук са товарели безценните си стоки мореплавателите. Канела, мускатови орехи, ванилия, черен пипер, шафран, ол спайс (подобни на пиперени зрънца, които събират в себе си няколко аромата)... списъкът е безкраен и благоухаещ.
Най-гъделичкаща от атракциите в плантациите е слонското СПА. Слава Богу, това не значи масаж от грамадния бозайник. Макар че и да беше, пак щях да опитам.
Без капка колебание платих 12-те долара и нахлузих банския. По нещо като вишка се добрах до гърба на слоницата Тами.
По знак от дресьора тя мощно загреба с хобота си вода от малкото басейнче пред нея и преди да се усетя, ме заля от глава до пети. Весело пищях с леко истерична нотка, а симпатичната гигантка повтори операцията още десетина пъти, докато се убеди, че нямам сухо място.
Гледачът ѝ ме прикани да сляза, но с това ритуалът не свърши.
Слоницата пожела да ме „цунка” с хобота си, а когато дресьорът ѝ прошепна на хинди нещо като „Кажи, слонче, тенк ю”, Тами започна да издава призивни пронизителни звуци, приклякайки в тромав реверанс.
И ако се интересувате дали водата не е била лепкава от слонски лиги – не, не беше.