Гаро Кешишян: Фотографията се бори временно с времето!

Ти си получавал много награди, тази къде я поставяш?

Да, вярно е, че имам много награди, но тази ми е може би най-хубавата. Не е от тщеславие – точно обратното. Даването на награда на фотограф, защото виждате какво става: всичко живо снима и това срива имиджа на един артист, който ползва фотографията като средство за изказ. И изведнъж такова отличие! Не го приемам толкова лично, колкото израстване в общественото мнение, че средството всъщност не е най-важното, а кой ще го ползва. Това касае мен, но касае и много други хора, които познавам и се занимават честно и прекалено искрено понякога с нещата около себе си. Това дали е изкуство или не е много сложен проблем. Изкуството е въображение, измисляне, потапяне в познание или в мечти...Но така или иначе не може човек да бъде безразличен, когато хората го харесват. На мен това ми се случи и много ми харесва, че точно във Варна. Варна става флагман на признанието на фотографията, Варна коронясва фотографията!

Откъде си родом?

От Варна съм. „Роза Димитрова” се казва родилният дом, в който съм роден. Беше почти залепен за Дом народен флот.

Т.е. свързан си много с града...

Както е казано: три пъти съм раждан в България, два пъти във Варна. Майка ми - в Пловдив, аз – тук и синът ми тук.

Истината все някой трябва да я разкаже и фотографите имат тази привилегия да я разказват без думи, само подбирайки парчета от нея. Всички заедно могат да направят едно огледало на света, събирайки парченцата от истината.

Коя истина искаш да покажеш сега? Какво те интересува?

О, много просто нещо ме интересува – аз не съм вече млад и мисля, че най-красивото нещо, което мога да направя за моите приятели, е да им подаря по един техен портрет – да помнят, че сме се познавали. А този портрет може да надживее всичките измислени работи на света.

Снимал си много различни теми, включително и портрети. Кое е било най-близко до теб?

Нещата, които най-много са ме вълнували и са ме накарали да вдигна камерата, беше когато работех в бившия завод „Васил Коларов”. Тогава можех да снимам истината в упор. Това не беше много лесна работа, но аз не си давах сметка какво точно правя. Изглежда, единственото нещо, което най-много обичам, е истината! Тя никога не е много блага, точно обратното. Аз дори не съм виждал човек, като се види на снимка и да се хареса.

Наистина?

Е, след време се харесват, като одъртеят всичко е наред, но в момента – не. Това е странна работа, хората живеят с измислена представа за себе си или тя им се набива в главата отвън. Трудно е хем да си себе си, хем да си другият, хем да си във времето, хем да си представяш 50 години след това...

Я да се върнем пак на наградата, че ми е много интересно това... Все пак тя се дава не защото си снимал кюфтетата си снощи и си ги изпращял в интернет. Хората се опростачват, гледайки такъв наплив от неща, които нямат никакво значение.

Отнася се не само за фотографията – всеки рисува, всеки пише, всеки пее... Не е ли същото?

Не, то е хубаво, че се пробват, но ние не искаме проба, искаме представление, искаме изложба, искаме постижение в спорта, а не  някой, който вървял от тук до Станчовата алея и обратно всеки ден и си мисли, че е спортист. Той си рздвижва така камъните в бъбреците, но нас това не ни интересува, това е негов проблем.

Трябва да имаш критерий, за да кажеш: това е изкуство, а това са някакви опити.

Ама изграждането на критерий е толкова сериозна работа, че трябва доста неща да са минали през тебе. Например всички мислят, че Чарлз Буковски е един простак, защото пише такива едни нецензурни работи. Само че като влезеш в неговия свят, виждаш, че той е един изключително тъжен, ужасен от действителността човек. Защото това, което той пише, ние го преживяваме в ежедневния си живот, ама не смеем да го кажем, защото така е възприето в обществото - да не се говори за тези работи.

А ти чувстваш ли се тъжен?

Никога не мога да отрека, че дълбоко в себе си винаги съм тъжен. А хуморът, който ми избива, е всъщност нещо като пейн килър. Знаят ли хората какво е това? Това е едно мазило, което са давали на английските войници по време на Първата световна война, с този мехлем като се намажеш минава ти всичко – главоболието, раната и т.н... Та пейн килър означава болкоубиец. Хуморът за мен е болкоубиец.

Ти си много взискателен, какво пазиш от всичко, което си снимал?

Ами нищо не пазя.

Така ли?

Аз ги раздавам, за продаване трудно може да стане дума... Пазя негативите, които обаче се унищожават от невъзможността да бъдат съхранени при специални условия – безкислородна среда, влажност и т.н.

Не те ли е страх, че всичко това ще изчезне?

То си заминава, да. Нищо не остава завинаги. Между два взрива на Вселената нищо не преминава от другата страна, освен може би енергия, ама аз не знам в какъв вид. Така че – фотографията се бори временно с времето. 

Цялото интервю с Гаро Кешишян можете да чуете в прикачения звуков файл.