Елка Няголова: Душите ни са като бубени пашкули!

Международната литературна премия «Югра» е учредена през 2007 година от литературния фонд «Дорога жизни» и Правителството на ХМАО-Югра. Нейни лауреати са водещи руски и чуждестранни писатели, поети, преводачи, литературоведи. Сред тях са: Валентин Распутин, Глеб Горбовский, Даниил Гранин, Януш Вишневский, Горан Петрович, Станислав Куняев, Игорь Шумейко, Юрий Велла и др.

Награждаването се състоя на 4 април в Държавната библиотека на Югра (град Ханти-Мансийск, Сибир).

Когато получих съобщението, че ми се присъжда тази престижна литературна премия, си казах, че ето, точно там не съм била. И поехме нататък заедно с моята издателка, преводачка и преди всичко – дружка, ЛЮДМИЛА СНИТЕНКО.

СИБИР, ЮГРА – една руска точка с магнетична и магическа притегателна сила! Още при тръгването си нататък, когато ми съобщиха за наградата, знаех това. Хмм… „Знаех” не е точната дума. За Сибир не може да се знае. Той може да се почувства. ЮГРА – също. Тази клокочеща енергия те кара да промениш координатната си система на вглеждане, да видиш невидимото, да чуеш шепота на времето, да си дадеш сметка, че между Днес и Вчера има не само минути и часове, а тонове натрупани мълчания, в които човешкият дух прилича на двете големи реки, сливащи се една с друга край Ханти-Мансийск. Духът на Човека е като духа на реката – търси сродна душа, за да се слее с нея. Или сродни души… Иртиш, която идва от Китай, и Об – най-дългата река на земята (3647 км), дават невероятен урок на хората: всяка от тях запазва своето величие, но неистово търси другата, за да слее водите си с нея. Реките не само имат спомени, но струва ми се, че повече умеят да ценят другия, да търсят „приятелството” му, да му се отдават – без пози и високи думи, а простичко, както само водата може…,разказва Елка Няголова.

Много топли и интересни срещи имах. Аз за първи път попадам там. За мен беше една енигма, както за повечето хора. Сибир-една далечност, свързана само с градусите в термометъра, с многото сняг, с многото легенди, с всевъзможни шамански истории, с пътя на непокорните волнодумци и техните жени, съпровождали ги до там; с една огромна литература.

Ти имаш дълга биография, свързана с Русия, със славянската литература.

Имам старо досие в този културен обмен. Аз бях само на 18 години, когато почнаха да ме печатат и да ме превеждат там в „Литературная газета”, в „Юность”. Така се случиха нещата, така тръгнаха, даже първата ми книга е издадена там, а не в България. Това създаде една особеност. Моят личен творчески път някак върви едновременно през два езика: през българския, който е мой роден език и през руския. Защото рано ме приеха в този език, но и самото отношение на тези хора е неописуемо. Аз там не се чувствам на гости, не се чувствам чужда. Когато човек усети, че го обичат и ценят, естествено, това не може да не носи хубави усещания, приятно чувство.

Заглавието на книгата „Ангел в пещерата” идва от една моя поема. В нея са събрани мои стихове, преведени от различни руски поети от висока класа. Но каква е историята с ангела? Заведох мои приятели на Аладжа манастир, качихме се горе, където е стенописа с ангела на един от таваните. Винаги ме е вълнувал, много въпроси ми е поставял и аз съм се опитвала да отговоря. В поемата става дума за това, питала съм се защо се усмихва. Изкуствоведите сравняват усмивката му с тази на Мона Лиза...

В много голяма степен писателските рефлекси за живота са едно изключително свидетелство за онова невидимото, една другост, една широта и безпределност.

Мисля си тези дни за Париж, за „Нотр Дам” и за този сигнал, който Господ ни праща на всички.

Да, в началото на Страстната седмица за католиците.

Не е случайно, че по това време се случи, не е случайно, че на това символно място, най-символно в християнството на Западна Европа. Трябва много внимателно да прочетем този знак. Аз отдавна, и в поезията си включително, бия камбаната, за това, че много напредна, много порасна Вавилонската кула, че стълпотворението вече е заглушаващо тишините вътре в нас самите. Всеки говори като че ли сам със себе си и не изслушва другите. Може би Бог ни дава знак именно за това единение, към което винаги съм се стремила, единение на човеците, около доброто, около любовта, около стойностните, ценностните неща в този живот. Защото твърде много материален стана животът на цивилизацията ни. Уви, тя остаря, но не, не, не помъдря... Всичко в днешния живот на човечеството говори за недооценка на тази огромна пропаст, която не е пред нас, тя вече е навсякъде около нас. И ако не прочетем тези знаци навреме и ако не се вгледаме и вслушаме един в друг, а не само всеки в себе си, мисля, че ще стане страшно. Сега, може би, не само аз, а поетите като цяло - казват, че поетите са глашатаи и тревожници, защото улавят с всяка своя фибра и пора на разум и сърце, други едни неща, Божиите канали, нещата от живота. И може би трябва отвреме навреме да бъдат чути. За какво пише поезията?За любов, за приятелство, за отечеството, за верността, за вярата, за изконни човешки ценности, за които забравяме. Даже удобно сменяме речника си, заменяйки примерно думата приятелство с интерес или контакт.Това е просто самоубийство. Защото има понятия, от които имаме нужда, както и имаме нужда от понятието отечество. Отечество. Отечество! Ама така да го кажеш, че сълзи да ти текнат от очите, без да се притесняваш от тях.

Може би затова плакаха парижани?

Плакаха. Плакаха и коленичеха, и се молеха. Забележи, където възникнат дълго време брутални единоборства, неразбирателство, повишаване на социалния градус, революции от всякакво естество, там се насъбира такава негативна енергия, а ако си спомним уроците в училище, енергията не се губи, а само преминава от вид в друг вид, а не се губи. И следват пожари, наводнения, земетресения. При всяко от големите стълпотворения, което разгледаш, ако обърнеш хрониките, ще видиш, че тази взаимовръзка я има винаги. Е, какво правим ние хората?!

Просто трябва да четем повече това, което вече е написано. Образно казано.

Просто трябва да четем това, което е написано и малко да си отворим душите. Аз съм виждала в моето детство буби, как правят коприната, как вият, вият, вият пашкула, унищожавайки големи количества черничеви листа и клони. Нашите сърца ми приличат сега на тези буби. На тези бубени пашкули с тънка изящна невидима нишка, която обаче милион пъти намотана, около тази идеална форма и скрила това, което е вътре. Е, нашите души са нещо такова сега. Всеки се е омотал в копринените си нишки, не поглежда, не вижда и не чува извън капсулата на пашкула какво се случва. А нашият Яворов казваше: „Нsма чужда болка”. И воден от това написа онази прекрасна, разплакваща ме всеки път елегия „Арменци”. Защото няма чужда болка. Истинския поет знае, че няма чужда болка.

Човекът не е остров!

Човекът не е остров. Ето това е. Лекарството е простичко, даже не е горчиво. Много простичко е: единственото, което трябва да направим е да отворим очи, да се събудим, да дадем шанс на душите си. Ето срещу такъв празник сме сега, да отворим пашкулите, в които сме се свили и да погледнем отвъд тях.