Позиция: Училищата - европейски, децата - япончета

У дома вече няма ученици. Моите изкласиха толкова отдавна, че вече дори не въздишам с облегчение: Ура, няма нужда да будя сънливи деца в 6 за първия час!, а вместо това тайничко страдам, че няма на кого да ливна вода пред входа на 15-и септември. Затова носталгично се зачитам във Фейсбук постовете на приятелки с по-малки деца (Да са ви здрави! Умнички, любопитни и палави!).

Чета как една от тях описва училището на дъщеря си: “Едно време ние пишехме на черна дъска, тя ще учи с интерактивна.  Между другото, така изглежда стаята й в държавно училище. Столът е като от лъскаво заведение, стаите са с готини мебели и чинове, тоалетните са нови, в коридорите има цветни дивани, а на двора - фонтан и пейки с градинки с цветя. Случва се поетапно, но бързо. Значи може! Обясненията на директорите за лошите им бази са само оправдания. Въпрос на кадърност, желание и организация...”

Приятна изненада ме залива. Можело значи... Постът описва столично училище, факт. Но нали е българско? При това държавно... Пък и нали и във Варна вървят мащабни ремонти. Дай, Боже, и в тях интерактивни дъски, диванчета и фонтани.  Винаги съм вярвала, че това е начинът да научим децата на ред и чистота - като им осигурим да растат в подредена, чиста и красива среда. Единственият начин.

После леко се стъписвам...  А дали е достатъчно? Дали, ако само ценят реда и красивото около тях, няма да са свикнали да го получават наготово? И, ако им се случи някой да хвърли камък в чистото езеро и да размъти всичко около тях (живот, всичко се случва...) ще имат ли волята да се борят за същата тази красота? Или ще са бездействени Фейсбук хейтъри като повечето от нас?

Значи в пъзела с интерактивните дъски и фонтаните  нещо липсва. И то е детската ръчица отрано приучавана на труд. На труд и уважение към всяка работа. И тук някъде вече се сещам за “легендата”, която твърди, че в японските училища няма обслужващ персонал, а децата сами чистят класната си стая всеки ден след часовете.

Знааам, знам, че тук първи ще викнат в упор родителите: Ама аз плащам данъци, защо детето ми ще върши работата на чистачката?! Как така ще чисти, кога ще обядва? А алергиите? А часът по пиано?

Плащаме! И още как. Платихме с поне едно поколение, изгубено някъде между доброзорната дисциплина на нашето социалистическо детство и криворазбраната разкрепостеност на демокрацията. Време е за нови ценности. Ако ще и те да ни струват някоя и друга лъскава дрешка, с която незнайно защо сме изпратили детето на училище, а там, не щеш ли, го накарали да чисти...