Моряшката любов ръжда не хваща

Атанас Иванов е прекарал по-голямата част от живота си в морската шир. От 1967 година започва да плава уж за година-две, а годините като вълни се нижат, та чак до пенсия. И сега, когато е пенсионер, не го свърта вкъщи. Все морето го тегли. На брега пуска котва, иска да посреща изгреви и да изпраща залези, да е в магията на морското очарование.  За да е в близост до синята омая става охрана в заведение на крайбрежната алея във Варна. Към края на това интервю солени морски сълзи бликнаха в благия му поглед. Нормално е да има чувства, когато човек е вложил толкова любов в работата си. Силните мъже са канари с добри сърца. Интервюто с Атанас Иванов направи Ваня Славова:

-Разкажете ми за най-интересните си преживявания в морето...

-Аз, ако взема да разказвам случки, те са много.

-Все пак, някоя по-интересна!

-Бяхме със старите кораби още, "Аргос" се казваше нашият, по река Ганг нагоре, в Калкута бяхме. И там идваха различни хора., търговци...И един възрастен човек идваше, казваше се Чампала, д-р Чампала. Аз, като идваше, му давах ябълка. Човекът се радваше много. И веднъж каза: "Тоз кораб ще потъне". "Аргос" бе корабът, тогава направих 19-месечен рейс, младо момче бях. Връщаме се в България, сменя се целия екипаж. Качва се новият екипаж, корабът тръгва на рейс, вече под новото име "Гоце Делчев". И потъна корабът.

-Как е познал този човек, че корабът ще потъне?

-Не знам как е познал, но тоз кораб потъна. В Палермо, на остров Сицилия.

-Загинаха ли моряци?

-Не, не. В пристанището стана инцидентът. Дава и взема морето, взема от здравето на моряка.

-Личният живот страда ли поради моряшката професия, семейството?

-Страда, че се лишават с месеци, мен ме няма. Най-дългият ми рейс е 19 месеца. Дъщеря ми израсна без баща кажи-речи и сега е в чужбина, там живее, там работи, много е добре. Аз съм тук, пазач в момента, на това заведение.

-Днешните моряци нямат толкова дълги рейсове. Повечето ходят на 4-5 месечни контракти. Каква е разликата с предишните моряци?

-Аз почнах да пътувам 1967 година. Катерът в музея, който е, торпедният, на него служих три години и един месец. Сега моряците не са така сплотени както старите. Сплотени колективи бяхме, а сега няма такова нещо. Голяма е разликата между старите моряци и сегашните.

-Кой град е най-гостоприемен за чужденци, от местата, на които сте били?

-Където има музеи съм се чувствал добре. Бяхме в Балтимор, там отидохме на екскурзия, американец ни води да разгледаме. В Белия дом съм влизал. Гостоприемни са в Япония.

-Вие връщахте ли се различен след всеки рейс?

-Да. Тръгваме от Япония. Предупреждават ни да не тръгваме, че ще ни сполети тайфуна Билда. Ние тръгнахме, едва се спасихме и чак до Кейптаун, нос Добра Надежда, тогава каналът беше затворен още, и си казах: "само да се прибера в България, хвърлям багажа и повече на кораб няма да стъпя." Да, ама от Кейптаун до Гибралтар, после навлязохме в Средиземно море, дето казват моряците: толкова е тихо, че мравките вода пият, огледало. И пак продължих да пътувам. И всеки рейс ми е различен-с хубави и с лоши неща. Различни държави, градове, на островите съм ходил-Сицилия, Кипър и Малта. Реки много съм посещавал. Най-много ми харесва реката Мисисипи.

-Какво представлява?

-Плавателна, голяма и права е. Докато Парана, като ходих за Росарио, Аржентина, тя много лакътуши и е много красива. По Ганг съм плавал, по Лаврентий за Квебек, Канада.

-Все ми е чудно каква е тази моряшка любов към морето, която загърбва всичко останало на сушата?

-И аз не мога да дам отговор. Просто и аз, уж тръгнах за една-две години, пък се пенсионирах.

-И сега, макар и пенсионер, сте отново близо до морето.

-Влече ме ( просълзяане ), предлагаха ми да плавам, но съм с операции, не мога вече.

-Поне сте видели свят, има какво да разказвате и да си спомняте.

-Касети нямам, но имам снимки.

-Важно е това, което остава в сърцето за вас лично.

-Да, разказвам вкъщи и на приятели.

Интервюто може да чуете в звуковия файл: