Разказите на старите къщи....

Стари къщи от 11 български града включва книгата „Къщите говорят”.  Журналистът Марияна Мелнишка е проверила в архивите историите, които е допълнила с разказите на хората, които живеят в къщите сега. По няколко пъти е снимана всяка сграда, за да се избере най-добрата снимка, допълва фотографът Александър Геров.

И двамата обичат Варна, защото тя ги свързва. Александър Геров е живял тук още от 2 годишна възраст, та чак до своето пълнолетие. И сега прекарват  лятото в околностите на Варна, защото обичат дивите места за къмпингуване.

Той е правнук на възрожденския деец Найден Геров. Заедно  с баща си, който носи същото име, идва за първи път в Радио Варна през 1952-53 година и вижда лентите със записи. Първата къща, в която е живял, е на Желябов  на улица Приморска. Марияна Мелнишка също има връзка с  радиото, но годините са различни и тя не може да продължи професионално тогава заради семейната биография, но никога не се отказва от журналистиката, която  според нея е била винаги „Червената нишка” в живота й. Тя е потомък на Екимовия род от Свищов, който е жертва на убийствата на 9 септември 1944 година. Тази история също присъства в книгата „Къщите говорят”.

Какво съдържа книгата?

Историята на 300  къщи във всички големи български градове. Ние започнахме с Варна, това е доказателство за нашата любов към Варна.

Коя беше първата къща, която снимахте и писахте за нея във Варна?

Къщата на Железови. Много  е красива. Все още е запазена. Надявам се, в ръцете на едни добри наследници  да бъде съхранена, може би подобрена. И за щастие, след много години мъки, има паметник на Железния полковник пред Военноморския музей във Варна. И други прекрасни сгради от Варна сме включили...

Четири години събирате историите...

Това са красивите къщи с архитектура от времето след Освобождението. Това не е възрожденска архитектура. Европейската архитектура от периода след Освобождението до 1944 година – това е културния мост на България към Европа- архитектурата. България бързо възприема европейската архитектура с европейски архитекти, поканени в страната след Освобождението да строят на свободните площи, а не както сега става. И българските архитекти , образовани с помощта на български дарители, като например братята Евлоги и Христо Георгиеви, които също са родственици на съавтора ми доц. Александър Геров.

А фотографията?

В Пионерския дом във Варна  бях в един кръжок по фотография  още на 14 години. Там един фотограф ни водеше в  курорта „Св.Св. Константин и Елена” да ни показва как се снимат хотели . Ето защо снимам къщи....

Кой от Вас избира коя снимка да се включи в книгата, разбрах, че и сутрин, и вечер сте снимали....

От историята на къщата зависи дали ще попадне в книгата. Предпочитаме да е драматична, да има значение, за предпочитане – паметник на културата да е.

Историята, която искате да споделите ?

За мен това е историята на най-невзрачната къща – на Райна Княгиня в София. Учениците я учат като героиня, но това е малка част от живота й в нейното младежко увлечение по Георги Бенковски и най-вече неговата заплаха :” Ако не го ушиеш, няма да излезеш жива оттук”. Това е документирано. Семейството е достатъчно поборническо – баща й е убит пред очите й от турците. Това, което извършва – минава със знамето на един кон с Бенковски през Копривщица, й навлича страдание за цял живот. И когато завършва за акушерка в Русия, тя започва да помага на дипломатическите жени в София, тя е останала вдовица с 5 нейни деца и едно осиновено, тя е ужасно бедна, дават й някакво парцелче, на което да си построи къща с помощта на близки хора. Тази къща е един паралелепипед, но драмите, които са станали в нея, са достойни за документален филм.

Райна Княгиня е болна от затворите. Дава синовете си да учат във военни училища, защото обучението там е безплатно. Като герои от бойните полета на Балканските войни те са наградени, но  Народния съд и новото правителство ги осъжда на затвори и лагери и никои от тях не излиза жив. Слава Богу, Райна Княгиня умира по-рано и не вижда това... това е толкова страшно.... А децата учат как тя е носела знамето. Това го е правела в младежките си години. Другото е страшно – как властта и тези хора, които са останали живи, са се разправили с героите на страната.

Защо тези неща не ги знаем, защо ги няма в учебниците?

Защо 25 години няма кой да ги каже. Ето това е отговорът на въпроса ...

Но сега се пишат нови учебници...

Явно авторите им не четат тези книги. Една много добра мисъл беше казана от режисьора Асен Шопов, който поставя пиеси на Георги Марков и се е борил това да се случи, а те са били сваляни от сцената . Преди няколко месеца при поредното представяне на Георги Марков  той каза „Държавата, която уби Георги Марков, е същата, в която сега ние живеем”.  Това е нашата мисия – читателите на тази книга  ще знаят тези неща. То така се почва...

В интервюто на Габриела Гаврилова с Марияна Мелнишка и Александър Геров може да разберете за какво плачат нощем авторите, каква е историята на Сирак Скитник, какъв е приносът на предците ни и още  ....