Отвъд българската граница, от Пирот нагоре, разсичайки диплите на Стара планина, се извива тесен живописен път под преплетените клони на дърветата, който ще ви отведе до село Ръсовци. „От този път към портата „Миг” се проточва като безкрайна лента дълга вечна улица назад”, изрича героят на Ницше в „Тъй рече Заратустра”, книгата за всички и никого. Един от пътищата на вечното завръщане – Западните български покрайнини или Източна Сърбия, в зависимост от това, от коя страна на българо-сръбската граница възприемате света. Мястото, където духът и насладата от живота надделяват над материалната оскъдица.
За село Ръсовци, разположеното на 23 км от Пирот на левия бряг на река Височица в подножието на Стара планина, разказва Люба Пъчева, която работи в туристическа агенция:
Името на село Ръсовци се споменава в турски документи от XV век. Смята се, че произхожда от името Хръз. Може би така се е наричал местен болярин, създал селото. Звукът „х” е отпаднал и така е станало „Ръсовци”. Самото селище някога, по време на турското робство, е било българско, както и земите наоколо. Първоначалната граница на България след Санстефанския мирен договор от март 1878 г. между Руската и Османската империя, който слага край на Руско-турската война, е минавала западно от Пирот и Ниш. Следват обаче Берлинският (юли 1878 г.) и Ньойският (1919 г.) договори, които значително свиват териториите на България.
Някога селото е наброявало над 1500 жители. Населението се е занимавало предимно с животновъдство. В района е действала и фабрика за вълна и кожа. Днес тя е закрита, а по данни на местните в селото се е стопило до не повече от 70-80 човека. Повечето от тях се възприемат като етнически сърби, но открито признават:
Историята на нашите народи е смесена. Традициите ни са взаимно преплетени. Не само от християнския, но и от предхристиянския период. Очевидно сме близки по произход и духовно. Това се вижда и по езика, и по обичаите ни, казва рицарят тамплиер Милан Видоевич. По образование той е историк, по професия – писател. Възприема се като пазител на местния християнски храм, разположен в една от многобройните пещери в карстовите скали в района.
Около десетина години храмът е бил забравен, а достъпът до него – затруднен. Миналата година обаче е възстановен по инициатива на Сръбската православна църква и жителите на селото, а към храма е изградена удобна каменна пътека.
Интересното на тази църква е, че се намира в пещера. Някога в нея са живели монаси. Тук можете да видите най-красивата и единствена по рода си неканонична фреска на младия Исус. Някои експерти я отнасят към XII-XIII век, но аз мисля, че е по-стара и е възможно да е изписана още в IX век – обяснява Видоевич. – Исус е изобразен като млад послушник, тоест още не е станал духовен учител. Той е облечен необичайно – в монашески одежди на есейската общност. Есеите са една от духовните общности, съществували по времето на Исус в Юдея. Техният модел на монашество по-късно е пренесен в християнството и се следва и днес. Принципите и правилата, по които са организирани днешните манастири, са по примера на тази юдейска общност: отшелничество, непорочност, живот, посветен на Бога и молитви.
Фреската, за която разказва Милан Видоевич, изобразява Христос в период от живота му, който не е описан в Евангелията, затова не се вписва в канона. По глава му се виждат остатъци от коса във форма, характерна за оплешивяващите мъже, затова фреската е популярна като „Плешивият Исус“:
На фреската в църквата „Свети Петър и Павел” Исус е в бели одежди със син пояс. Така са се обличали послушниците на есейската общност. Никъде досега в християнския свят не е намерено такова изображение на Исус нито на фреска, нито на икона. Не се знае кой е зографът. Предполага се, че е монах, който е живял в тази пещера. Той очевидно е обичал Иисус от цялата си душа и сърце и затова, като го е изписвал, не се е придържал към каноните.
Според други изследователи църквата е изрисувана през XIV в. от зографи, които са поканени от Синай от княз Лазар да изографисат църквата в Крушевац. Църквата е под защита на Сръбската държава от 1981 г.
Снимки: Миглена Иванова и личен архив