Спомен за големия преводач Кръстан Дянков

През далечната 1984 г. за Петата международна писателска среща в София се стекоха майстори на перото от цял свят. Вниманието на българската общественост прикова към себе си ярката личност на почетния председател на форума Ърскин Колдуел. По онова време бях на 14. Помня, че тогава баща ми отиде в Столичната библиотека и донесе вкъщи сборника „Муха в ковчега”. Така из „коридорите на американската литература” пред мен изникна „самотната фигура на вече попрегърбения и сребровлас Ърскин Колдуел, онзи странен разказвач, когото годините не успяха да прекарат през своето унифициращо сито”, както го описваше преводачът. Стегнатата фраза на американеца Колдуел, която се лееше на цветист български език без капчица английски акцент, до днес все тъй ярко звучи в съзнанието ми. Така се състоя първата ми среща с големия ни преводач от английски Кръстан Дянков. Календарът, отмятащ дните на земния му път от 10 ноември 1933 г., застива на датата 5 март 1999 г. Той оставя в нашата литературна съкровищница ярките си преводи на американските класици на ХХ век Джон Ъпдайк, Артър Милър, Тенеси Уилямс, Уилям Сароян, Уилям Фокнър и др., както и литературна критика.

От него научих колко е важно да обичаш езика, с който работиш, за да пресъздадеш по най-добрия начин това, което превеждаш, от чуждия на твоя език, обобщава неговият син – също преводач по призвание, Алеко Дянков, и си спомня: Той беше много грижлив по отношение на думите, които използваше. Това беше най-важното за него. Обогатяваше собствения си речник, като обикаляше и събираше думи от всички краища на България, диалектни, специфични за всеки край, които после използваше в своите преводи. Творил във времена, когато няма Интернет, той използва в работата си богата библиотека, побрала всевъзможни речници, справочници, енциклопедии. Съставя си и собствени речници с по-необичайни думи, характерни за различните автори.

Работеше по няколко часа на ден, когато не беше притиснат от срокове. Следобедите се срещаше с приятели в кафенето на писателите и там винаги около него се събираше шумна тълпа от писатели, преводачи, журналисти, – разказва Алеко Дянков. – Беше много общителен, не се затваряше в своята „кула от слонова кост”. Един-единствен път си спомням само, когато превеждаше един том с американски есета, избяга за едно лято в гр. Сопот, където негов приятел му беше предоставил къщата си, за да работи там на спокойствие, защото го притискаше срокът. Но иначе беше „бонвиван”. До ранния следобед работеше, а след това се отдаваше на живота.

Питам Алеко, дали Кръстан сам е избирал авторите, които е превеждал:

Да, доколкото това е било възможно в годините на социализма. А и след 1989 г. той не посегна към масовата литература – трилъри, криминалета и т.н. Не превеждаше такива книги. Остана верен на класическите американски автори. И избираше дотолкова, че освен един-единствен разказ на Хемингуей, нищо друго от него не е  превеждал. Не го харесваше. Въпреки че Хемингуей е велик писател, баща ми казваше, че той не е неговият човек.

Кръстан Дянков е сред първите випускници по специалността „Американистика” в Софийския университет. Дипломната му работа е върху творчеството на Ърскин Колдуел, превежда и редица негови произведения. Запознава се лично с него в началото на 60-те години, когато писателят идва в София.

По думите на Алеко Дянков, това се случва на прием в чест на Колдуел в американското посолство или в резиденцията на посланика, където двамата влизат в камината, за да говорят свободно без някой да ги чуе. Сред другите превеждани от Кръстан автори специално място заема Джон Стайнбек. Като преводач той никога не е дръзвал да внася корекции или да съкращава текстове по идеологически съображения.  Каква е цената, която плаща преводачът, за да преодолее съществуващата по онези времена цензура?

Явно тогава издателствата са го ценели. Имаше цензура и тя изразяваше най-вече в това, кои автори да се превеждат. Но кажеше ли се „Сега ще превеждаме Стайнбек”, не се правеха промени в текста и не се правеха съкращения, – обяснява Алеко. – Баща ми много държеше на това и успяваше да представи текста така, както е в оригинал. Общо-взето не се оплакваше от цензура на готови негови текстове. Единствено много съжаляваше в един период от около 15 години, когато Стайнбек беше забранен в България за издаване, заради позицията му по отношение на войната във Виетнам. Баща ми много страдаше, защото имаше много книги на Стайнбек, които искаше да преведе и нямаше как. Когато това вече отмина, успя да преведе „На Изток от Рая” и други произведения след това не е превеждал.