Изпод четката на Златю Бояджиев

Ако ви се случи да се разходите из криволичещите павирани улички на Стария Пловдив, няма как да подминете построената през 1860 г. във възрожденски стил къща на д-р Стоян Чомаков на ул. „Съборна” № 18. През годините тя е била лятна резиденция на българския цар Фердинанд, през войните – сиропиталище, после тютюнев склад, а през социализма – библиотека. През 1984 г. къщата става музей на гениалния български художник Златю Бояджиев, за когото искаме да ви разкажем. Той е роден на 22 октомври в далечната 1903 г. в пловдивското село Брезово, а напуска земния ни свят 72 години по-късно. От малък е привикнал към селскостопанския труд и селската тематика остава в творчеството му. Завършва Художествената академия в София, а после се захваща с учителство в Пловдив. Ето какво ни разказа директорката на къщата-музей на Златю Бояджиев Севлия Тодорова:

Първият период в творчеството на художника, продължил от 1932 до 1951 г., се характеризира с търсения в класически и неокласически стил. Той участва в колективни изложби и получава положителни оценки от критиката. През 1939 предприема интересно пътуване до Италия, което се отразява на творчеството му. Там се запознава с предренесансовото и ренесансовото изкуство. През първия период художникът използва класическата иконописна техника, което се вижда в картината му „Диптих”, в други творби прилага експресивна техника, а картините от Брезовския цикъл са под влиянието на холандската живопис от 16-17 век.

Славата на художника расте, а с нея и поръчките. Наред с картините, той се занимава и с приложна работа. Докато работи по декорацията на Азотноторовия завод в Димитровград, идва и пренатоварването, ни разказва Севлия Тодорова:

През 1951 г. Златю Бояджиев получава мозъчен инсулт, вследствие на който се парализира дясната половина на тялото му, загубва говора си, не може да разчита писмени знаци. Тогава е на 48 години. По време на битката на твореца с парализата до него неизменно е съпругата му Цена, която го изправя на крака психически и физически, помага му да започне отново да изговаря думи, да изписва знаци с лявата ръка, кратки изречения. Лека-полека от буквите художникът преминава към скиците и оттам към маслената техника.

През 1953 г. Златю Бояджиев отново започва да рисува пейзажи от Стария Пловдив. Ето какво обаче отбелязва директорката на музея г-жа Тодорова:

Стилът на твореца коренно се променя. Съпругата му забелязва, че той преминава към друга палитра. Ако в първия период преобладават сложни цветови съчетания, във втория той използва топли, ясни, ярки цветове, виждаме по детски наивно обагрена хармония. Променя се стилистиката. Вместо класическата живопис без следа от четка и от експресивна линия, се появява накъсване, експресивна линия, напластяване на боята, което не е характерно за първия класически период, а по-скоро за модерното течение импресионизъм.

По друг начин възприема творчеството на Златю Бояджиев преди и след инсулта художникът Йоан Левиев, който не е склонен да приеме подобно разделение на периоди. Неговите спомени се пазят в Златния фонд на БНР:

Има един-единствен художник Златю Бояджиев – и преди удара, и след удара. Понеже той смени дясната с лявата ръка, изкуството му стана по-нервно, по-близко до четката на Ван Гог. Но ако се вгледате в картините му, те носят един и същи духовен заряд, който идва от селото, от земята.

Особен интерес представлява картината на Бояджиев „Баташкото клане”. Работата по това голямо и наситено със сюжети платно трае една или две години преди инсулта, а последните щрихи са добавени след това. По него следи от четката си оставя и друг голям художник – приятелят на Златю Бояджиев Борис Ангелушев. За да си обясним творческата и житейска съдба и преживяванията на Бояджиев във втората половина от живота му ни помага друга една картина – „Автопортрет“. Ето какво ни разказа за тази творба Севлия Тодорова: