След шест години послушничество при вуйчо си хаджи Василий Васил Иванов Кунчев е постриган и въведен в монашество в сопотския манастир „Свети Спас” на 7/19 декември 1858 г. Той доброволно приема за цял живот трите религиозни обета: за бедност, послушание и целомъдрие. За свой кръстник и духовен наставник избира отец Кирил Рилски. През следващата 1859 г. Пловдивският митрополит Паисий въвежда йеромонах х. Василий в архимандрит, а монах Игнатий ръкополага в йеродяконски чин.

В първите дни на март 1862 г. той получава благословията на отец Кирил и се отправя към Белград, за да се включи в легията на Раковски. След разтурянето ú се връща в Карлово и продължава службата при вуйчо си. Мисълта за освобождението на Отечеството е погълнала цялото му съзнание, но за да изпълни дълга си към народа - трябва да се откаже от дяконската служба.

През нощта на първо Възкресение 19 април/1 май 1864 г. дякон Игнатий служи в храма „Света Богородица”. Пее по-хубаво от всякога. След служба той и приятелите му Христо Василев Пулев и хаджи Георги поп Христов излизат на запад от Карлово в местността Алтън чаир (Златна ливада). По настояване на дякона х. Георги взел ножица и гребен. Игнатий заявява: „От днес аз преставам да нося тази калугерска шапка. Хаджи, вземи ножиците и отрежи косата ми!”. Георги поп Христов отказва да отреже „украшението на челото и на службата” му. Христо Пулев също решително отказва да изпълни желанието на своя приятел. Тогава той сам взима ножицата и златистият сноп остава в ръката му. Свива спокойно отрязаната коса в кърпа и я прибира в пазвата си – тя е един от символите на обета, който остава свят за него и занапред.

Когато запява на втория ден на Великден, множеството е изумено – дякон Игнатий е в мирски дрехи. Свещеници и карловски първенци са разгневени от деянието му. На епитропите, които искат обяснение, отговаря, че е решил да стане учител. Наместникът на Пловдивския митрополит застава решително на негова страна и не му е наложено наказание – заточение в далечен манастир. Той не скъсва с вярата, а открива своето истинско призвание в живота, без да наруши и дадените обети.

„Мамо, мене ме призовава народният глас да се притека на помощ на поробеното си отечество; затова аз не мога вече да изпълнявам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея. Вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе. И кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопян и непогребан". С тези вълнуващи думи дякон Игнатий дава отрязаните си монашески коси на майка си Гина.

Минути преди края на земния си път, при изповедта си пред поп Тодор, той му казва: „Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с името йеродякон Игнатий. Моли се, отче, не за мене, а за отечество България”.

Сестрата на Апостола – Яна, предоставя на Министъра на народната просвета ценната реликва с писмо от 20.VІ.1907 г., в което се казва: „Косата, която Ви изпращам, е… запазена от майка ми. След нейната смърт я запазих аз и сега я предлагам Вам, г-не Министре, за да й определите подходящо място. Нека тя спомнюва на младото поколение за онзи герой мъченик, който увисна на бесилката в този същия град, който днес е столица на онази България, за която той даде живота си, без да можа да я види свободна. Нека поколението черпи поука от това и не престава да мисли за поробената още част от българския народ и за запазването на скъпо изкупената свободна и независима България!“