Днес се прекланяме пред безсмъртието на Васил Левски във всеки български град и село. Навършват се 151 години от гибелта на Апостола. По този повод историкът Виктор Комбов от Карлово припомня обстоятелствата около залавянето му и по какви обвинения е осъден на смърт.

   В последното си запазено писмо Левски пише по повод на масовите арести на комитетски дейци след злощастния Арабаконашки обир следното:

"Пък вий занапред дързост!... Запрените запрени, а другите трябва да мислят, че са полагали клетва!"

Имайки предвид, че Апостола е знаел за това, че навсякъде полицейските служители в Османската империя разполагат с неговия портрет и го издирват под дърво и камък, той решава да предприеме рискован, но и наложителен ход. В Ловеч се съхранява голяма част от комитетския архив. По-голямата част от комитетските дейци в града са вече арестувани и е било въпрос на време османските власти да открият ценните комитетски книжа. След като Васил Левски е нямало на кого да разчита да спаси документите и да ги отнесе на сигурно място, решава сам да се отправи там, където е най-търсен. Определено, ако нещо му е липсвало на Апостола, това е чувството за страх.

  На 26 декември той излиза от града, заедно с архива, съшит в самара на коня му. Със своя сподвижник Никола Цвятков отсяда в ханчето на комитетския член Христо Цонев – Латинеца.

  Всяко поколение българи търси отговор на въпроса „Кой е предателят на Левски?“  Историците и изследователите на живота и делото му не са единодушни.Според първите предположения кой е издал информацията на властите, че към онзи момент Апостола се е намирал в Къкринското ханче, предателството не идва от устата на поп Кръстю Никифоров, а от ловчанлиите Добри Механджията и Пано Петков. Досега така и не се откриха документи, които да потвърдят някоя от хипотезите. Факт е обаче, че след като Левски отсяда в ханчето призори се оказва обкръжен от потеря заптиета. Както подобава за неговия характер, той не се предава лесно и се стига до престрелка след която той и едно от заптиетата остават ранени. Окован във вериги, Дякона е изпратен първо в Ловеч. Там, според спомените на Никола Цвятков каймакаминът му показва неговия портрет и го кара да си признае, че той е дълго издирваният от властта главатар на бунтовниците. Васил Левски признава своята самоличност чак след като е откаран в Търново. Там той е изпратен, за да бъде видян лично от управителя на санджака Али бей, а сетне и Великото везирство да бъде информирано за важното събитие – залавянето на Демона на империята. Документът на османотурски от изображението е дешифрованата телеграма, изпратена от Али бей до Великото везирство, за да се съобщи за залавянето на Апостола. Този документ имах честта да издиря в Османския архив в Истанбул, а проф. Орлин Събев го преведе.

  Според спомените на Христо Иванов – Големия търновските комитетски дейци правят опит да предизвикат пожар в затвора в Търново, където лежи Апостола. Този опит за освобождаването на Левски е неуспешен и той е изпратен в София, за да бъде разпитан и съден. Според един от първите биографи на Апостола – Захарий Стоянов, през проходите на Стара планина Васил Левски е съпроводен от 200 конника, които е трябвало да предотвратят евентуален опит арестуваният да бъде освободен.

  В първите дни на януари започват разпитите на Васил Левски. Техният превод е достъпен в Интернет и всеки може да се запознае с това по какъв достоен начин се е държал големият карловец пред представителите на Османската империя.

   Въпреки че Васил Левски е отричал да е извършил непредумишленото убийство на Стойчо Гергинов от Ловеч, един от членовете, по които е предложено смъртно наказание за него, е именно заради това. В крайна сметка султанът одобрява предложението за смъртна присъда чрез обесване, изготвено от Извънредната следствена комисия в София.

  На 6/18 февруари 1873 г. на бесилото край град София си отива един от най-ярките представители на българския непримирим дух и единственият спечелил народното прозвище “Апостола на българската свобода”.