Протоколът от Киото е международно спразумение, прието в Киото, Япония през декември 1997 г. в допълнение към Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата (РКОНИК). Това е международно споразумение за контрол над глобалното затопляне, ангажиращо подписалите го държави да намалят своите емисии от парникови газове. 

Процедурата по влизане на Протокола в сила, съгласно член 25 звучи сложно и в резюме е обвързана с ратификацията му от страните по конвенцията, които са допринесли общо за най-малко 55% от общите емисии на въглероден двуокис през 1990 г. 

Този протокол влиза в сила на деветдесетия ден след датата, на която не по-малко от 55 страни по конвенцията, които са допринесли общо за най-малко 55% от общите емисии на въглероден диоксид през 1990 г., депозират своите документи за ратификация, приемане, одобрение или присъединяване.

Това става на 16 февруари 2005 г., след ратификацията на Протокола от Руската федерация на 18 ноември 2004 г., постигната с поетия от Европейския съюз ангажимент към Русия за финансиране на индустриалното ѝ преструктуриране и модернизация на съоръженията, по-специално в петролодобивната промишленост. САЩ е единствената индустриална държава, отказала да ратифицира протокола, но с избирането на Джо Байдъ за президент, заявката е страната да се върне към Парижкото споразумение, чиито цели са по-амбициозни. 

Във фокуса на Протокола от Киото е намаляването на общо шест вида газови емисии и три вида флуорирани промишлени газове, които провокират глобалното затопляне. Същинската цел е в периода 1 януари 2008 г. – 31 декември 2012 г. да бъде снижено изхвърлянето в атмосферата на тези емисии с 5,2 % в сравнение с нивото от 1990 г. Тези 5,2 % намаление се разглеждат на глобално ниво: тоест не всяка ратифицирала Протокола държава трябва да намали с толкова изхвърлянето на тези газови емисии, но всяка държава има определен процент от емисии, които трябва да намали.

Трябва да бъде уточнено – в отговор на твърдения, включително и от научните среди, че парниковите газове пропускат слънчевата радиация до земната повърхност, но поглъщат инфрачервените топлинни лъчи и затоплят земната повърхност и приземния атмосферен слой и в този ред на мисли е правилно да се говори за „добавен от човешката дейност парников ефект“, защото парниковият ефект сам по себе си е присъщ на атмосферата.

Нещо повече, той е едно от нейните най-важни свойства с оглед запазването на температурата на земната повърхност в граници, които да осигурят условия за живота на Земята.

През последното столетие човечеството измени значително химическия състав на въздуха: нивото на въглеродния двуокис (CO2) се е покачило с 25%-30%, на азотен окис (N2O) с 15%-19%, а на метан (CH4) - 100%.

Протоколът от Киото става и първото глобално споразумение за опазване на околната среда, основано на пазарен принцип за регулиране, изразяващ се в международна търговия с емисии на парникови газове. Разбира се, целите за намаляването на тези нива са много под коментираните в наши дни нива от 40 или 55 %.

Държавите поемат количествени задължения за намаляване или ограничаване на емисиите вредни газове. Основните задължения са поети от развитите индустриално държави, например:

·  Еропейският съюз трябва да съкрати емисиите с 8 %.

·  Япония и Канада – с 6%.

·  Русия и Украйна трябва да запазят средногодишните стойности в периода 2008 – 2012 г. на нивата от 1990 г.

·  Развиващите се страни (към момента на подписване), включително Китай и Индия, не поемат задължения.

·  Като държава, ратифицирала Протокола, България се задължава да намали количеството вредни емисии с 8%.

Освен изпълнението на договореностите по лимитиране на вредните емисии от газове, Протоколът от Киото предвижда и проучването, стимулирането, развитието и разширяването на технологии за намаляване на емисиите на въглероден двуокис, както и използването на нови и възобновяеми форми на енергия и въвеждането на екологично съобразни технологии.

В Протокола от Киото са предвидени и т. нар. „гъвкави механизми“ за ограничаване на вредните емисии, разработени на седмата конференция на държавите, подписали Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата, проведена в Маракеш през 2001 г. и са приети на първата среща на държавите от Протокола от Киото в края на 2005 г. Тези механизми се изразяват в следното:

·  Търговия с квоти за вредни емисии, при която държавата или стопански организации на нейна територия могат да продават или купуват квоти за отделянето на парникови газове от националните, регионалните или международните пазари (чл. 17 от Протокола).

·  Механизми за чисто развитие – проекти, при които развиващите се държави получават инвестиции за строежа на нови мощности за сметка на стари. Осъществяват се на територията на държава от Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата, която не влиза в групата на развитите държави, ратифицирали Протокола. В тези случаи финансирането е напълно или частично за сметка на тези развити държави. 

·  Съвместно изпълнение – проекти за намаляване на изхвърлянето на парникови газове, които се изпълняват на територията на една държава за сметка на друга държава. Това дава възможност на развитите държави, които не могат да намалят собствените си емисии на парникови газове, да инвестират в икономиките на страни в преход, получавайки дял от намалените емисии.

Постигнатото от Протокола от Киото има своето развитие и в последващи срещи, но може да бъде обобщено, че именно той въвежда търговията с емисии.

Интересен факт е, че България успява да реализира редица успешни проекти именно благодарение на ратифицирането на Протокола и търговията с емисии. Но ще ги разгледаме в следващите издания на рубриката от първо лице.

Следващата сряда продължаваме с Протокола от Киото през погледа на експерта.

Третият епизод от рубриката "Минутите на Зелената сделка с Европа Директно Стара Загора" можете да чуете в прикачения звуков файл.