Днес се навършват 142 години от повторното Освобождение на Стара Загора по време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. По повод паметното историческо събитие, в храм “Св. Въведение Богородично” беше отслужена заупокойна Света литургия, в памет на загиналите. На нея присъстваха заместник-кметът Милена Желева, началникът на отдел „Култура“ Диана Атанасова и експерти от общинска администрация.

От 2008 година, когато се навършиха 130 години от Освобождението на Стара Загора, Община Стара Загора и Старозагорската митрополия отбелязват по този начин славната дата в историята на града.

По време на Руско - турската война /1877-1878 г./, на 31 юли 1877 г. при Стара Загора се води ожесточена битка. Упоритата няколкочасова съпротива на руската войска и Българското опълчение задържа настъпващите турци и дава възможност на част от населението да се изтегли на север, към Балкана. След оттеглянето на защитниците към връх Шипка, останалите в града казаци и опълченци се барикадират в отделни къщи. Отбраната продължава до 1 август, когато целият град е опожарен и разграбен от войската на Сюлейман паша.

По исторически сведения загиват около 14 500 невинни българи. Освирепели от твърдата съпротива, турците извършват нечувани кланета. Не са пощадени дори и тези, които търсят спасение в православните храмове. В тях загиват няколко хиляди души, а църквите са унищожени.

Малцина се укриват по тавани и мазета, незасегнати от огъня, и стават неволни свидетели на зверствата. Според описанието на Юлий Викед, английски офицер в щаба на Сюлейман паша, върху българите връхлетели не хора, а „като че ли били някои бесни дяволи”.

Едва на третия ден Сюлейман паша спира с жестокостите и събира в лагер оцелелите. Между тях няма мъже. Много жени и момичета са изпратени към Одрин и Цариград. Малко от тях се връщат след Освобождението в града.

След оттеглянето на турската войска Стара Загора е напълно унищожен и обезлюден град, изоставен дори от домашните животни. В продължение на няколко дни в него не живее никой. Едва към средата на август 1877 г. се завръщат отделни турски семейства (100-150 човека). Те се заселват в по-здравите къщи и започват да прибират богатата реколта на българите, с която се прехранва и върналото се по-късно население. В града се сформира полиция.

Пет месеца Стара Загора е в ръцете на турците. Пожарищата продължават да тлеят, а навсякъде в града има камари от трупове. Властите безуспешно се опитват да ги погребат, използвайки ангарията на чирпански селяни. Загиналите старозагорци така и не са погребани, а снега милостиво покрива всичко.

Зимата на 1877 г. е сурова, а падналият сняг e дълбок. Уповавайки се на това, турците не са особено бдителни в последните дни на годината, смятайки че русите няма да атакуват в такова време. На 10 декември 1877 г., след дълга обсада пада Плевен. Руското командване решава да предприеме широкомащабно настъпление по всички направления, въпреки лошото време. В края на месец декември 1877 г. Южният отряд на Руската армия начело с генерал-лейтенант Фьодор Радецки се спуска от Балкана при невероятно тежки зимни условия. В състава на Южния отряд са включени и дружините на Българското опълчение, покрили своята Самарска светиня с неувяхваща слава в боевете при Стара Загора и Шипка през лятото на 1877 г. След трудния преход Радецки пристъпва към изпълнение на основната си задача - разгром на Централната османска армия (26 768 войника и 83 оръдия) с командващ Вейсел паша. Генерал-майор Струков, назначен за командир на Лейбгвардейския улански полк е включен в състава на Средната колона на Южния отряд при заключителния етап на войната. Командва 3 конни полка на Предния отряд. В разразилата се на 8 и 9 януари 1878 година битка при Шипка-Шейново руските войски печелят категорична победа.

При последвалото настъпление те освобождават Казанлък, а на 13 януари 1878 г. и Стара Загора. За окръжен началник е назначен руския офицер Куликовски.

Този път няма тържествено посрещане от страна на населението, единственият човек, който посреща освободителите е българката Неда Черковкина успяла да оцелее в петмесечния ад. За нейните страдания пише възрожденецът Г. Димитров в книгата си ,,Страданията на българите и Освобождението на България през 1877-78 год.”

Тези събития не са отразени в спомените на Ат. Илиев, х. Г. Славов, Ат. Иванов и Минко Минев. Когато се завръщат в освободения град, те се осведомяват за станалото от дошлите по-рано.

Започва бавното и мъчително възстановяване на града от руините, за да достигне до нас, съвременниците в днешния си вид.