Тед Кочев иска да снима филм за спасяването на българските евреи

Един от големите холивудски режисьори – Тед Кочев,  отново е в София. Той е израсъл в Канада в семейство на български емигранти. Завършва английска литература в Университета в Торонто, а на 24 години е най-младият режисьор в СВС – Canadian Broadcasting Corporation. С името на Тед Кочев се свързват знакови филми като „Обучението на Дуди Кравиц”, който му донася  „Златна мечка” в Берлин и номинация за „Оскар” за най-добър сценарий. Два пъти участва и в състезанието за „Златна палма” в Кан.

В България режисьорът идва за втори път – по покана на София Филм Фест. Споделя, че някогашната ни столица от времето на комунизма е изглеждала по съвсем различен начин, а сега центърът на града е много красив. Кочев разказа и за познанството си с големия български ерудит Петър Увалиев (с псевдоним Pierre Rouve) – филмов продуцент, сценарист и режисьор, теоретик на изкуството, преподавател, писател, преводач. Увалиев продуцирал един прекрасен филм на Антониони – „Фотоувеличение”, но тъй като бил много дълъг, трябвало да се съкрати. И великият Антониони използвал всички предложения на 28-годишния Тед. Кочев и досега си спомня думите му: „Ние в Италия не смятаме, че диалогът във филмите е толкова важен, както вие смятате в Холивуд. За нас филмите са картини, образи, а диалога трябва да го оставим за театъра.” Днес Кочев признава, че когато пише своите сценарии, се стреми да рисува картини.

Интересуват ме пътешествията към себепознанието, хора, които не познават себе си. Моите филми често са свързани с тази тема, с пътя към него. Както например във филма ми „Да се събудиш в страх” главният герой си мисли, че е по-различен от  останалите. Но в един момент установява, че всички сме в една и съща екзистенциална лодка. По същия начин и във филма „Обучението на Дуди Кравиц” има едно място, където към главния герой се отправя следната реплика: какво си се затърчал наоколо, не можеш ли да се спреш на едно място, все едно имаш къртица в гащите. Всъщност и моят жизнен път беше нещо подобно. Аз не знаех на какво съм способен, не знаех доколко съм повлиян от произхода си, докъде мога да стигна.

Сред филмите, които Тед Кочев показва на София Филм Фест е „Рамбо: Първа кръв”. Любопитно е, че култовият филм има два финала. Продуцентът не искал героят на Сталоун да остане жив. И решили да направят тест с публика  в Лас Вегас. След т.нар.„самоубийство” в залата се чуло: „Ако режисьорът на този филм е в залата, да отиде да се обеси на първата лампа отвън!” И Кочев казал на жена си: „Да изчезваме оттук, преди да са ни линчували.” Във всички анкетни карти пишело едно и също: брилянтен екшън филм, но как посмяхте да убиете героя накрая?  Продуцентът се притеснил след допитването, но Кочев извадил от задния си джоб лист с друг финал – Рамбо остава жив. DVDверсиите обаче имат и двата финала. Кой край предпочита Кочев? „Щастливият край е популярен. Нещастният е по-интелигентният край. Аз съм ги направил, затова харесвам и двата” – казва той.

От десетилетия Тед Кочев мечтае да заснеме филм за спасяването на  българските евреи от лагерите на смъртта по времето на цар Борис ІІІ.

Аз наистина вече 40 години искам да направя такъв филм и да го покажа. Но когато говоря в Холивуд за тази история, никой не ми вярва. Те казват: ако тази история беше истинска, а тя е невероятна сама по себе си, сигурно всички щяхме да знаем за нея. Не е възможно, но тя е истина. Всъщност започнах да пиша сценария, имах много разговори с царското семейство, с Мария-Луиза – сестрата на Симеон, със самия Симеон, с племенника му Херман. И в крайна сметка след няколко варианта и чернови на сценария той е почти готов. Сега търся пари.

Режисьорът разчита на субсидии от Канада. Освен това, той е подал молба за българско гражданство. И, след като получи българския си паспорт, ще може да кандидатства за европейски фондове. А пък ние, българите, ще имаме режисьор, който е спечелил „Златна мечка” в Берлин, отбелязва директорът на София Филм Фест Стефан Китанов.

На откриването на кинофорума Тед Кочев бе удостоен с Наградата на София за принос в киноизкуството. Ден по-късно той получи и орден „Златен век” на Министерството на културата.