"Джаз-фокус 65" се събраха на небето при Радой

Преди четири десетилетия и нещо си купих първия албум на квартета на Симеон Щерев, който пазя и до ден-днешен. Може би съм си мечтал, че някой ден ще се запозная с Банана, с Марио и останалите – вече имаше джаз-срещи в София. От синовете на Радой Ралин, с които бяхме съученици, знаех за предисторията около работата на същите музиканти (Марио още учи и не е с тях в състава, но ги гледа по репетициите) с баща им в документалното кино, откъдето и името им „Джаз-фокус 65“. Не помня лично изпълненията им на младежкия фестивал през 1968-а, когато взимат златен медал преди Ленинградския диксиленд – бил съм само на осем. Но впоследствие в разговорите ни с доайена на българската джаз-критика Владо Гаджев идват подробностите, които е важно да не се забравят, щом иде реч за хора като Милчо, Банана и компания.

Най-важното е, че те, за разлика от много епигони на класическите джаз-жанрове във времето, когато и бибопът е отминал зенита си, са с една идея напред от времето си. И ако Милчо е достатъчно силен в пренасянето на традиционните български ритми в джаз-идиом, класическите реинтерпретации на Банана във формацията им са на и над световно ниво. „Бадинерата“ на Бах в тяхната версия и най-вече импровизациите на флейта са дори по-свежи от съвременниците си „Суингъл Сингърс“, да не говорим за Жак Лусие (до Кийт Джаретс концерта му върху „Добре темперираното пиано“  има още десетина години). След първия самостоятелен успех на Симеон Щерев на фестивала „Ост-Вест“ (Нюрнебрг 1967), голямото международно признание за формацията „Фокус 65“ не закъснява. И то благодарение на тогавашния директор на БНР Богомил Нонев – до радиото е отправена покана за участие на музиканти в предстоящия международен преглед на джаз-формации в Монтрьо, който две години по-късно се превръща в еталон за джаз-фестивал и фестивален туризъм. В спомените си, публикувани в 1998 и цитирани от Владо Гаджев в книгата му, Нонев разказва как се е опитал да направи всичко възможно да запази квартета, с който Радиото има сключен договор за записи. В Монтрьо музикантите ни са посрещнати с възторг и се връщат с наградата на критиката, нещо което Клод Нобс, основател и директор на Монтрьо джаз-фестивал, още при първата ни среща в 1996 като разбра, че съм българин, не пропусна да изтъкне още в началото на разговора.

Директорът на най-авторитетния американски джаз-форум в Монтерей, Джордж Уейн има идея в 1970 „Фокус 65“ да свирят на фестивала, където започва международната слава на Банана с Хърби Мен – явно възможността за събиране на най-добрата американска с най-добрата европейска джаз-флейти е била достатъчно привлекателна. В предишната 1969, западногерманската компания MPS издава запис на бандата на Милчо и Банана, получил най-добри възможни отзиви от европейското джаз-гуру Йоахим-Ернст Беренд: „Щерев владее до съвършенство цялото богатство от традиции на своите родни Балкани“ (стр. 323 на френското издание “Le grand livre du jazz” (Livre du poche). Репресивната комунистическа власт не допуска целия състав да пътува във ФРГ (на новия басист Теодосий Стойков е отказан задграничен паспорт), единствено Симеон Щерев участва в концерта с тромбониста Алберт Мангелсдорф и саксофониста Джон Сърмън. В следващата година Банана свири с Чик Кърия на фестивала във Франкфурт. В същата година свири и с Майнърд Фергюсън на фестивала в Западен Берлин и става част от формацията около Бошко Петрович “Non-convertible eastern all stars‘,

От 1968 до 1973 Симеон Щерев е неизменно в топ-3 на най-добрите световни джаз-флейтисти в класацията на изданието на Международната джаз-федерация „Джаз-Форум“, а немското „Джаз-подиум“ му отрежда първото място в Европа за 1971.

В плочата, с която започнах, Банана включва свои парчета, препрочит на „Господин Мишокът“ на Чик Кърия, както и пиеси на Марио Станчев и Стенли Кларк. Не е за подминаване и солото му на флейта в една от най-обичаните песни на Бате Гошо Минчев, „Снегът на спомена“. Когато с Иво Кицов и Румен Янев замисляхме първото „Цвете за Гошо“, Банана с удоволствие прие поканата да се включи във версията, която Камелия Тодорова направи на парчето с пианото и аранжимента на Живко Петров (тогава Димо Димов го нямаше в България та и макар и приблизителна, цигулковата партия бе изсвирена от тогавашния френски посланик). Това бе и единствената ми работа като копродуцент с Банана, но и тя ми е достатъчна, за да кажа с чиста съвест – да, това бе творец, който постави България на световната джаз-карта.

Респект и Вечна памет, Маестро!