Дневникът на една софиянка: За характера да се отдадеш на призванието си

Чудя се днес, приятели, коя от двете теми, които занимават съзнанието ми, да засегна: дали затова как от време на време пак се налага да се борим за изконни човешки права или по-скоро да ги пазим – каквото е правото на жената да разполага с тялото си, или пък нещо съвсем различно - за характера да се отдадеш на призванието си, каквото и да е то…

Относно първото се отказах засега, защото все още сме част от демократично общество и нещата са решени нормативно. Но не заспивайте пред сигурността на статуквото, защото злото и неговите проявления никога не спят и са готови да спрат всеки цивилизационен развой и отново да ни натикат в някоя дупка, от която да ни контролират и експлоатират.

Наистина спирам, защото започвам сериозно да качвам кръвно.

Да се върнем на втория ми избор – да се отдадеш на призванието си. Нещо, което зависи от нас самите, но ние често го саботираме поради неувереност, прекалено съобразяване и страх, много страх.

Ще ви разкажа за две понятия, които анализират много и важни мислители от различни епохи.

Характер и съдба. Или това, което вярвам, че движи всички осмелили се да се последват, характер-съдба като неразделно цяло. Нека да се опитам да го опиша… Това е онази невъобразима вяра и отчаяние, че си избран и от теб зависи дали ще се възползваш от това, на цената на всичко. Дори на това, което не предполагаш, че притежаваш. 

Много често човекът, тръгнал по своята пътека, споделя:
Аз не мога да правя нищо друго. Наистина!

Не е вярно, разбира се, че може. И най-вероятно е правил, докато стигне заветната цел. По-точното обяснение е, че не иска. Твърдо не желае да не последва съдбата си. Забележете двойното отрицание. Това е противопоставянето на всичко и всички. 

Новалис, един от най-странните и значими немски поети от ранния романтизъм, пише:
„Съдба и характер са двете имена на един и същ принцип.“

Това е инатливото вярване, че съдбата, тоест нещо извън нас е подредило вече картите ни, и ние сме длъжни да я изиграем по възможно най-добрия начин. Защото така или иначе всичко води натам. 

Ницше говори за първи път за съдба-характер в това неразделно цяло. Той казва така:
Когато някой има характер, той има и преживяване, което непрекъснато се повтаря. 

Това е още по-интересен поглед върху тази симбиоза. Ние имаме по-скоро усещането за синхроничност. Че предизвикваме обстоятелствата, но и че те ни извикват на свой ред. Сякаш вървим гърбом към съдбата си и това придава въпросния мистичен контекст.

А всъщност, както го определя немският философ Валтер Бенямин, трябва да мислим тази взаимовръзка юридически. 

Няма съдба без вина.

Бенямин цитира и Гьоте:
„Ти, който създаде човека виновен.“

Тоест този индивидуалистичен път, който някои решават да последват, макар и гърбом, върви с усещането за вина, предателство, измяна, висша форма на егоизъм. 

Защото хората около нас не обичат даден човек от групата да изпъква. На нас ни е добре така, когато сме едно и се движим с равни темпове. 

Затова понякога сме готови, виждайки до нас чистия талант или неговия зачатък, да го потиснем, защото не се знае какво ще последва и най-вече какво ще се промени. 

Ето тук аз ще събера характер и инстинкт, защото всъщност характерът произлиза от инстинкта. 

Или както заключва големият наш поет Константин Павлов:
„Разумът е самоосъзнал се инстинкт.“

Аз лично се доверявам на инстинкта си, а ти?