От София до сцената на "Оскарите"

"Оскар" за най-добър филм спечели лентата "Зелената книга", в която участва и българинът Димитър Маринов, който на сцената на Долби Тиътър извади от сакото си българско знаменце и така цяла България присъства на бляскавата церемония. 

Колегите от utroruse.com публикуваха интервю с актьора от 26 юни 2018 г. в списание "Ева" - доста преди филмът с негово участие да получи най-голямата награда. Радио Шумен също ви предлага да го прочетете. Оказа се, че големият български актьор има връзка с Русе и Търговище.

През януари Димитър Маринов приключи снимки във филма „Зелена книга“ („Green Book“) на режисьора Питър Фарели с продуцент Стивън Спилбърг. В главните роли са Виго Мортенсен и Махершала Али (с Оскар за филма „Лунна светлина“), а непосредствено до тях, в основната поддържаща роля, е Димитър, актьорът с български корени, който от почти 30 години живее в САЩ. Очакваме и премиерата на новия български филм „Снимка с Юки“ на режисьора Лъчезар Аврамов, отново с негово участие.

Вайбър интервюто ни с Димитър продължи точно 4 часа, през които той разказа завладяващата приказка на своя живот, създадена сякаш по мотиви от романите на Чарлз Дикенс и Александър Дюма и изпълнена с всевъзможни превратности и приключения. Вече 20 години Димитър Маринов живее в Карлсбад, окръг Сан Диего, заедно със съпругата си Дженифър и синовете им Йордан и Михаил.

„Майка ми Йорданка е родом от Русе. През 1959 г. отива в София, за да учи, а за нея се грижи леля й, която е била омъжена за Димитър Маринов – финансист, индустриалец, много богат човек, убит от комунистите. След като майка ми завършва образованието си, я разпределят да учителства в Търговище, където среща един студент по корабостроене, евреин, и има късмета веднага да забременее. Тоест, тя е девствена и още от първия път забременява, аз съм the golden child, така да се каже. През 60-те години да имаш извънбрачно дете е истински позор, а майка ми е прекалено горда, за да поиска нещо от „спермодарителя“. С нейна приятелка се скриват някъде във Варна, за да не разберат роднините, че е бременна, и на 6 октомври 1964 г. тя ме ражда тайно в София, след което аз развивам тежка двустранна бронхопневмония. Майка ми, млада и безпомощна, нямаща възможност да ме лекува, ме дава в дом „Майка и дете“, но поради усложняване на болестта ме карат в ИСУЛ. Там ме поставят в кувьоз и казват на майка ми, че почти няма шанс за мен. Тогава тя съобщава за мен на леля си и тя – още повече че двамата с мъжа й нямат деца – плаща колкото трябва където трябва и ме спасяват. Лелята предлага да ме осинови, за да не е детето „копеле“, както се казва тогава, и ми дава името на убития си съпруг – Димитър. Така че аз оставам при нея, като първата една година от живота ми преминава в същата сграда на ул. „Оборище“ в София, където днес живее певицата Лили Иванова – нейното жилище някога беше таванското помещение на нашата къща.

Една вечер през ноември 1965 г. аз, вече навършил една година, отново се разболявам, вдигам страшно висока температура. Точно тогава пред жилището ни спира един камион, а на прага ни застават жената на един от най-влиятелните хора в Политбюро Пеко Таков Вълка Горанова и няколко войници. Казват на осиновителката ми да натовари каквото може на камиона и да се изнася от дома си. Така същата нощ се озоваваме в другия апартамент на семейството – на ул. „Будапеща“ 33, в т.нар. Къща с колоса. А там – нито ток, нито вода. Съседите посред нощ ни помагат да разтоварим нещата, аз – с треска и температура, ужас! Апартаментът бе 140 квадрата, но скоро го преградиха с талашитени стени и настаниха други семейства. Превърнаха го в комуналка. Ние с осиновителката ми живеехме в кухнята. Там премина детството ми, въпреки че често ходех и при рождената ми майка, която през 1966 г. се омъжи и си създаде друго семейство. Въпреки това никога не сме прекъсвали връзката помежду си. Аз обаче не й казвам „мамо“. Казвам й „Беба“.

Бягство с „Ориент Експрес“

„Започнах да свиря на цигулка на 4 години, на 11 години вече бях първа цигулка в легендарната филхармония „Пионер“. Бях на 15, когато през 1979 г. заминахме с филхармонията за Ню Йорк, имахме концерт в Кръглата зала на ООН. Диригент ни беше големият композитор и автор на легендарния мюзикъл „Уестсайдска история“ Ленърд Бърнстейн, беше нещо страхотно. На тази възраст имах огромна рижа коса, дебели черни вежди и въобще не приличах на българин. Имахме турнета и в Мексико, и в Бразилия. Всяка година сменях училищата. С осиновителката ми водихме истинска битка – тя искаше да уча в музикалното училище, аз – в художествената гимназия. И никой не отстъпваше. Скарахме се страшно и аз отидох при майка ми. Още от детските си години имах луда, необяснима, огромна любов към влаковете. Вторият ми баща, който така и никога не приех като баща, ме уреди в ж.п. техникума. Това беше моят тийнейджърски бунт. Голям кеф! Откъснах се от измислената културтрегерска среда. Бях отличник, свирех в оркестъра на техникума, на тромпет.

Във втори курс карахме влакове и беше много готино. Завършихме и аз реших, че ще кандидатствам във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ – б.р.) Моята първа учителка по актьорско майсторство беше Невена Коканова, с която се запознах на един пионерски лагер в Тетевен. Тогава тя ме видя в ролята на Горския цар да партнирам на дъщеря й Теодора, която пък беше фея. Каза ми, че съм роден актьор.

После Невена ме препоръча на Мария Карел, учителката по актьорство на Стефан Данаилов, на Чочо Попйорданов, на Христо Шопов, и през 1982 г. ме приеха във ВИТИЗ в квотата на донаборниците, като с Чочо и Ицо бяхме в един курс. Обаче ни взеха в казармата. Тогава бях 45 кг и не исках да ходя в никаква казарма, но ме отведоха насила – в артилерията в Карлово. Бях като Швейк – с препасан три пъти колан. Станах клоунът на казармата, но за три месеца станах и ефрейтор. По-нататък обаче направих едни глупости – вкараха ме в карцера и ми отнеха нашивките. Бях пътувал вече по цял свят, бъзиках се с офицерите, провокирах, те се опитаха всячески да „изчегъртат“ капитализма от мен. Накрая положението стана напечено и трябваше да се направя на болен. Отидох във военната клиника с надеждата, че ще ме позабравят. Примолих се да чистя там нещо, да мия, но да остана в клиниката. Лекарят ми написа, че страдам от болни бъбреци, и останах. В един момент се усетиха, че лъжа за бъбреците, казаха, че ще ме дадат на военен съд. А това е много страшно. Уплаших се и реших да избягам от България. В клиниката се бях запознал с Валери Вангелов, един уникален български акробат от трупата „Бойчанови“, вписан е в книгата за рекорди „Гинес“. Споделих с него идеята си за бягство и той реши да дойде с мен. Беше 1983 г., качихме се на „Ориент експрес“ и се скрихме в двете кухини, предназначени за батерии под кушетните вагони – това го знаех от ж.п. техникума. Нарочно на 9 септември го направихме, защото бях убеден, че на този ден и по това време проверките няма да са толкова стриктни. Само че Валери си беше навил часовника – руска „Ракета“ – да звъни в определения час, в който по разписание трябваше да сме в Югославия. Той иззвъня, обаче точно на Калотина. Първо откриха Валери, а след малко и аз видях един калашник между очите.

2 години, 6 месеца и 10 дни бях в затвора, а след като излязох през 1986 г. отново кандидатствах във ВИТИЗ, но на последния кръг от изпитите ме отстраниха заради политическите ми провинения и затвора. Тогава Петко Петков, директор на Видинския театър, ме покани да отида в техния театър. На следващата година въобще не ми разрешиха да кандидатствам, а през 1988 г. Стефан Данаилов „добросърдечно“ се изгаври с мен и ме скъса отново на последния кръг. През 1989 г.обаче ме приеха – в легендарния клас на Крикор Азарян, заедно с Лиза Шопова, Койна Русева, Стефан Денолюбов, Стефан Вълдобрев, Мариус Куркински.

Джени

„Работата никога не ме е плашила – работил съм години наред по 18 часа на ден. А имах период, в който след 14-часов работен ден отивах на нощни уроци по английски език. Америка не е за всеки. Или идваш и ставаш част от тази държава, или си тръгваш. След като си решил – си го направил в името на нещо. Затова никога не забравяй „нещото“. Аз съм американски гражданин. Аз съм американец!

„Година по-късно си купихме собствен апартамент, а Дженифър, която е четирикратен шампион по спортна гимнастика на Мичиган, започна две работи едновременно – треньор в най-големия аеробик център и счетоводител.  

После си купихме и къща в Кенсингтън, който е нещо като Бевърли Хилс на Сан Диего. Кариерата ми тръгна. През 2003 г., точно на Нова година, се оженихме – в двора на лелята на Джени. Тогава българското ми семейство за първи път дойде в Америка. Построихме циркова шатра, дори в един момент се облякохме като клоуни, имахме джаз трио. Игор Куценок, бившият съпруг на актрисата Мариана Димитрова (която по-късно приключи трагично живота си със самоубийство – б.р.) свиреше на пиано и китара. Много весела сватба беше. След две години се роди синът ни Йордан, въпреки че преди това месеци наред ме преследваше кошмарът, че чакаме дъщеря. Отиваме на един от последните видеозони преди термина и лекарката казва: ааа, това сигурно е пъпната връв! Викам й: не е пъпната връв, това е българско момче!

Жена ми каза, че иска да дадем българско име на бебето. Аз през живота си баща не съм имал, затова кръстихме детето Йордан – на рождената ми майка.

На жена ми й дадоха 6 месеца майчинство плюс право още 6 месеца да си работи от вкъщи. Но в този период моят най-добър приятел се премести в Коста Рика. Покани ме на гости за три дни. Една вечер нещо се напих и на следващата сутрин разбрах, че съм си купил ресторант. Някой трябваше да го управлява, затова за един месец продадохме всичко в Сан Диего и – хайде, цялото семейство с бебето в Коста Рика! И двамата с жена ми не знаехме испански. Разширих двойно ресторанта, купих и мотел, и бар. И досега този ресторант, макар че принадлежи на други собственици, носи името „Dimitеr’s Castle“ и е вторият най-голям ресторант там. Тогава Коста Рика бе нещо като Мичурин през 70-те: куче влачи – диря няма. Така например моят ресторант, в който аз въртях кюфтета, кавърма, омлети, се намираше в непосредствена близост с хотел от луксозната верига Four Seasons... Изкарахме в Коста Рика три прекрасни години. Беше една постоянна ваканция. И до ден днешен получавам процент от този бизнес. Синът ни проговори там и... проговори на испански. Дженифър пък така и не можа да го проговори този език и достигнахме до абсурдната ситуация майката да не може да се разбере със собственото си дете. Пък и детето трябваше да тръгва на училище, а там имаше само католически училища, та трябваше тепърва да ставаме католици, и решихме да се върнем.

Купихме нова къща, този път в Карълсбад, близо до Сан Диего. Беше полуразпаднала се, но уникално евтина. Реконструирах я сам, за няколко десетки хиляди долара и... тогава Джени ми каза: аз ще работя, ще се грижа за ежедневните разходи, ти се съсредоточи върху мечтата си: актьорството. Винаги ще съм й благодарен за това. В момента тя е на много високо ниво в работата си – един от финансовите мениджъри на бюджета на Карълсбад.

За мен Холивуд никога не е бил мечта, но точно тогава се появи нашият актьор Башар Рахал. Аз му помогнах в началото, той пък ме нави да се пробвам в Холивуд. Първата ми по-голяма роля бе за екшъна „Мъже от стомана“, което си е голям успех за първи кастинг там. И се започна. Оттогава съм работил с много звезди – Аштън Къчър, Матю Пери, Селена Гомес, София Вергара, Джеф Бриджис, Кийфър Съдърланд.

С Джени сме заедно вече 17-18 години, никога не сме имали скандал и разправия. А аз не съм лесен човек. Актьор. Идиот. Сантиментален, емоционален, пътувам много. Тя никога не ме попита къде отивам, кога ще се върна. Ударих шестица от тотото с нея. Живеем приятен живот, не дължим никакъв кредит, което за Америка е просто невероятно! Не живеем охолен живот. Тя не е жена, която казва: аз искам, разчита на моя вкус. Почти 50% от гардероба й съм го избирал аз. Не пуши, пие само по малко вино. Домошарка е. Няма много приятелки, не обича да излиза много. Всяка вечер в 18,30 ч. семейството ни вечеря и това е закон, който не се нарушава.

Втория син Михаил го кръстихме на Майкъл Шърли – човекът, който ме приюти от улицата в Тенеси, когато дойдох в Щатите. Джени ми каза: Дай му внук! И когато Михаил се роди, отидохме с него при Майкъл и Пеги точно на Деня на благодарността и сервирахме на Майкъл внука, който носеше неговото име. Беше много вълнуващ момент за всички ни!“

Големият пробив

„Филмът „Зелената книга“ на режисьора Питър Фарели с продуцент Стивън Спилбърг и звезди като Виго Мортенсен и Махершала Али в момента е в постпродукция и се очаква премиерата да е през есента. Това е моят пробив в т.нар. А група на киноиндустрията. Филмът е по действителен случай, героят ми се нарича Олег, но всъщност зад него „стои“ действителна личност – Юрий Тахт, руско-съветски виолончелист, който бяга в Америка през 50-те, за да свири джаз. Направих собствено проучване и разбрах, че с този човек си приличаме по много неща.

На първия кръг ми казаха, че съм прекалено улегнал за ролята – това беше първоначалната присъда. След месец обаче отново ме повикаха, като този път казаха, че на кастинга ще присъства и Питър Фарели. Много се респектирах. Казаха ми: трябва поне малко да свириш на чело. Веднага си взех чело под наем и на следващия ден – беше неделя – отидох на първия си урок. Аз съм свирил на цигулка, вярно, но това не е цигулка, съвсем различен инструмент е. Пък и все пак съм на 52 години. Преди кастинга свирих по 6 часа на ден на чело, изпилих го направо и се упражнявах до последния момент. Отидох на кастинга и... 20 минути ме разпитваха за лични неща. После дойде моментът с виолончелото. Изпрасках си парчето и в крайна сметка ме избраха. Разбрах, че за мен са гласували тримата – и Виго Мортенсен, и Питър Фарели, и Стивън Спилбърг.

„Не съм фаталист, а прагматичен реалист. Прагматичността е много важна за хората на изкуството. Виждам ги как идват, пълни с илюзии. Записват се на уъркшопове и очакват някой да им каже Голямата тайна на успеха. Но никой няма да ти я каже на някакъв си уъркшоп, защото това означава да си зачеркне бизнеса.

Трябват три неща според мен – талант, вяра и да си заклет, че друго в твоя живот не може да бъде. Освен това трябва да създаваш точни контакти, да познаваш правилните хора. Знам го, имам достатъчно опит. Една барманка от Видин ми викаше навремето: „Толкова неща са ти се случили, все едно си живял 175 години“. И наистина сякаш е така.

В момента денят ми минава в репетиции с гимназистите за спектакъла. Когато не съм на кастинг или снимки, си седя вкъщи, пия кафета, пуша цигари, нахвърлям някакви идеи.

Никога не съм спортувал, никога! Като бях дете, ми забраняваха заради цигуларските ми ръце. Вярвам, че Господ ми е дал това тяло, за да живея добре в него, а не да го тормозя с фитнес. Американците излизат от фитнеса изпотени, съсипани, пият една кофа страшно полезна гадост и на 45 години вземат, че умрат от инфаркт. Аз тичам само когато ме гонят. Храня се по начина, по който баба ми ме е научила – всичко се изяжда без коментар: супи, чорби, курбани, пръжки с лук. Не ям скариди и друга... котешка храна. Пия кока-кола, ям чипсове, Макдоналдс... Не пазарувам в магазини за здравословни и био храни. Но през последните 21 години не съм мръдвал от 71 кг. Обичам да готвя вкъщи. Брат ми (от втория брак на майка ми) е майстор-готвач в Берлин, а аз съм готвач по любов.

Не искам да съм от онези досадни чичковци и дядовци, които само говорят: „По наше време... “. Днешните деца си имат свой собствен свят и той е прекрасен. Аз обаче искам и на учениците, и на синовете си да им дам и друг поглед, и друга гледна точка. Най-важното е интелектуалното образование, да имат самочувствие, да открият себе си. В САЩ системата е много страшна – учат децата КАКВО да мислят. Аз се опитвам да ги науча КАК да мислят. Това е моят метод.

През 1997 г. осиновителката ми почина, беше на близо 90 години. Върнах се за погребението и разбрах, че междувременно тя е била подведена и изнудена да подпише фалшиво завещание за мен, под влияние на роднини. Така че аз нямах тук вече нито дом, нито нищо. София ми се видя мръсна и занемарена. През 2016 г. се върнах отново, този път, за да снимам филм – „Снимки с Юки“ на Лъчезар Аврамов, сина на Богдана Карадочева. Събрахме се със състудентите и приятелите ми от ВИТИЗ – Лиза Шопова, Христо Шопов, Койна Русева, Стефан Денолюбов и останалите, без Мариус Куркински...

Още не съм водил Джени и децата в България. Обичам да казвам, че бих се завърнал, но когато и България се върне“.