18 май 1993 г., Сараево. Мъж и жена биват покосени от куршуми на моста Върбаня над река Миляцка. Той издъхва на място, а тя събира сили колкото да допълзи до тялото му и да го прегърне...
Когато чух историите на хората, си дадох сметка какво са преживели – това е най-жестоката блокада на град в човешката история, която продължава повече от три години – разказва писателят. – Тогава реших да отида на моста Върбаня над река Миляцка, на който героите ми са опитали да избягат от Сараево, и символично да напиша финала на историята. Но щом стъпих там, се сринах и разплаках заради болката на всички хора. Не случайно една от основните сюжетни линии в романа ми е свързана с корените на омразата на Балканите – как може да сме толкова еднакви като култура, минало, история, страдание, начин да изразяваме емоциите си, а толкова много да се мразим.
Етническите и религиозни въпроси, които Георги Бърдаров поставя в романа си, го вълнуват и професионално. Тази материя той преподава в Софийския университет и смята, че няма по-голямо безумие от конфликт на религиозна основа. „Искам да разобличавам тази абсурдност и затова написах романа”, казва той. Ала все още търси източника на омразата.
Може би е в мястото, раздел между два свята – Запада и Изтока, Европа и Азия, християнството и исляма, европейските ценности и Ориента, в резултат на което се получава невероятна смес от етноси, народи и религии. А като се върнем назад в историята, всеки етнос има за какво да връща на другия. Втората причина може би е, че на Балканите сме крайно емоционални хора и е много лесно външни фактори да запалят искрата на омразата.
За да предпази студентите си от грешките, съпътствали балканската ни история, Георги Бърдаров ги учи да приемат промените в света без паника.
Да, огромната миграционна вълна към Европа, както и етническата, религиозната и расовата промяна на населението е факт. Но това се е случвало постоянно в историята и светът ще става все по-глобален и космополитен – просто смесването на населението е неизбежно при сегашните технологии и средства за комуникации и транспорт. Другото важно нещо е толерантността, която сега в Европа, включително и у нас, се е превърнала едва ли не в мръсна дума. А няма по-ценно от това да приемаш другия такъв, какъвто е, разбира се, ако той не посяга на твоето.
В този смисъл скандалното явление „Динковщина”, олицетворявано от ловци на хора по границата ни, говори за отношението ни към другите, но и за отсъствието на държавност, категоричен е писателят.
Романът ми разказва как най-големите издевателства и убийства в Босна са дошли не от официалната армия, а от такива паравоенни организации. Това е показателно и за нас, че буквално нямаме държава, която да се грижи за благосъстоянието на хората, и може да доведе до опасни последствия. А крайният национализъм е ретрограден – колелото на историята не може да се върне към държавите-нации от националната епоха. Ще се върви към нови идентичности и аз съм удивен как някой си представя, че нацията може да бъде вечна. Но Вечният град Рим днес няма нищо общо с Рим на Цезарите и сенаторите. Така че крайният национализъм е опасен и единственото, до което може да доведе, са конфликти, война и кръв, както при разпадането на Югославия.