55 снимки от Сирия с „Очите на надеждата”

Какво прозира между страданието и радостта? Отговорът може да се види в 55 снимки от бежански лагери на територията на Сирия. Те са заснети от фотографа Васил Къркеланов с помощта на журналиста и режисьора Нидал Хлайф и са показани в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Фотоизложбата със символичното име „Очите на надеждата” е посветена на сирийските деца-бежанци и е под патронажа на Върховния комисариат на ООН за бежанците в България. Сред гостите на откриването бяха президентът Росен Плевнелиев и кметът на София Йорданка Фандъкова, посрещнати от сирийчета с българска роза с надпис „Надежда”, и с българска песен.

„Днес в Сирия има шест милиона разселени лица, от тях половината са деца” – посочи представителят на Върховния комисариат в България Ролан-Франсоа Вейл. „На всички тях, не само тези в Сирия, но и принудените да напуснат родината си, ООН има ангажимент да осигури бъдеще. Трябва да им помогнем да получат образование и да си върнат ограбеното детство.”

За автора Васил Къркеланов предложението за тази изложба е неочаквано, почти инцидент. Той не е репортажен фотограф, а постановчик на модна и рекламна фотография. Но не се колебае дълго и след две седмици заминава за Сирия.

„Идеята е да се покажат тези дечица такива, каквито са по целия свят” – казва Къркеланов. „Това са деца с мечти и би трябвало да са деца с бъдеще. Но това, което им се случва, е ужасно и неоправдано. Те са жестоко наказани за нещо, което не са извършили. Замисълът ми беше да покажа, че те са най-потърпевши от абсолютно безсмислените конфликти. И най-силното – желанието за живот, радостта, любовта в очите им. Въпреки преживените ужасни загуби на близки, роднини, дом, училище и почти всичко, те не са се отказали да вярват, да се надяват – нещо много зареждащо. Тази изложба е изцяло заснета в Сирия, на север и във вътрешността към Алепу. Снимахме в една планина, където под древни руини живеят деца, повечето сираци. Укрили се в подземия, сами се оправят в живота. Селището е доста голямо, но не се вижда, под земята е. Наистина впечатляващо. Има нещо много библейско там, в тази пустош, в тази червена пръст и прахоляк. При петдесет градуса жега борещи се за живота си хора, без вода и битови условия, заплашени постоянно да ги бомбардират или нападнат. Има нещо удивително в това: там усетих каква е силата на живота въобще!”

Помощникът на Васил в благородното изпитание Нидал Хлайф е сириец, живеещ от дълги години в България. Ето как допълва фотоисторията:

„Аз бях в лагера „Атма” на турско-сирийската граница преди година и половина. Снимах документален филм. Главен герой бе 10-годишният Фариз. На тръгване го питам: „Какво да ти донеса другия път?”. Той казва: „Нямам зимни обувки” – времето бе студено и кално. „Добре”, викам, „Кой номер?”, „34-и”, отвърна. Но майка му до него се обажда: „Моля, господине, донесете 36-и, не знам колко ще останем тук”. На втория ден, на тръгване след края на снимките, тичайки към нас, момчето вика: „Не слушайте мама, донесете ми 34-и номер, скоро ще се върнем у дома”. Ето, такава надежда ни даде! Тези деца вярват, че тежката хуманитарна криза, всичко това ще свърши и ще се върнат отново към нормалния си живот. Случващото се в Сирия е морален тест за всеки от нас, длъжни сме нещо да направим, да не стоим безучастни. Тези хора трябва да живеят нормално, достойно. Сирия не е много далече от България и България има интерес да има до границите си демократични общества, да има мир – мир у дома, мир у съседите!”