"Краят на реката" не е случаен филм – той търси универсалното в човешките преживявания отвъд границите, като същевременно е израз на културния диалог между България и Украйна. Създаден от сътрудничеството между български и украински филмови творци, в реализацията на тази копродукция личи опитът както на режисьора, така и на актьорския състав. Филмът беше официално представен в София на събитие, организирано от Изпълнителната агенция за българите в чужбина, в което се включи част от екипа на лентата, а също и посланикът на Украйна Олеся Илашчук.

Режисьор на продукцията е Васил Барков – бесарабски българин, който има зад гърба си 17 игрални, документални и телевизионни филма. Една от темите, които го вълнуват в работата е тази за бита, традициите и култура на различни общности, пръснати из територията на няколко държави – България, Украйна и Молдова:

"Роден съм в китното селце Суворово в Измаилски район на Одеска област. През 1993 година пристигам в България като 18-годишен и влизам в класа на професор Владислав Икономов в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Така започва моят кинематографичен живот – разказва в интервю за Радио България режисьорът на филма Васил Барков, който има зад гърба си 17 филмови заглавия като продуцент, режисьор, сценарист. – Като дете винаги съм мечтал за литература, за звездно небе, но не знаех накъде да поема. Такива бяха времената – разпад на Съветския съюз, независима Украйна… исках стана астроном, но като човек от малко село нямах тези възможности да тръгна по големия свят и реших да уча първо за морски капитан. Но през тези две години настъпиха едни съдбоносни събития дори за България – страната обяви, че започва да приема студенти от българските общности по света и това за мен това беше големият шанс."

Поглеждайки към предците си, веднага уточнява – "пето поколение всички сме с български корени":

"Като знаете, ние в Бесарабия живеехме по-обособен живот, спазвахме традициите. Всички български вярвания и емоционални състояния се предаваха от баба на дъщеря, от дядо – на внуци, и аз съм закърмен именно с българската емоционално-християнска култура. Дори когато дойдох в България видях, че тук не е чак толкова запазена българщината, колкото при нас в Бесарабия в онези времена."

Васил Барков определя събитията, които се случват в Украйна днес като "безумие":

"Лично мен пряко ме засегна тази война. Бях в Одеса, когато започна и съм свидетел като започнаха да летят ракети. Качихме се в колата с приятели и без никакво направление започнахме да караме нанякъде, само и само да не сме в града. В моя живот ракети летяха на кино, а сега пред очите ми се случи това нещо. За една година прекъсна и творческият ми живот, защото след като заснехме филма, веднага започна и войната. Екипът се разпадна – някои отидоха на фронта, дори имаме и един загинал колега. Други емигрираха към Полша, Норвегия. Колегите от продуцентското студио отидоха в друг град… Голяма мъка! Две години бях в Одеса, две години бях свидетел на ужасите, които изпитва обикновеният украинец. Държавата изнемогва и е крайно време да се прекрати тази война. Разбира се, трябва да има мир за Украйна и гаранция, че няма да се повтори тази агресия."

Режисьорът на "Краят на реката" не е по лесните сюжети. "Винаги си казвам да не измислям повече толкова тежки истории, но го правя, за да ми стане интересно" – признава с усмивка Васил Барков.

• Представят българо-украинския филм "Краят на реката" на Васил Барков от Бесарабия

"Това е един изключително тежък за снимане постановъчен филм. Все си казвам никога повече да не измислям такива тежки истории, но винаги го правя, за да ми бъде интересно. Този проект бе замислен през 2018-а, аз написах сценария и кандидатствах, но не бях одобрен за финансиране от Българския Националния филмов център. Поканих като съсценарист известният литератор  проф. Марин Дамянов. Вариантът, който написахме с него мина и аз започнах да търся копродуцент от украинска страна, тъй като почти цялото действие във филма се случва в магнетичния украински град Вилково."

Открива го в лицето на Одеска киностудия, но предизвикателствата пред реализацията на филма не свършват. Снимат в условия на пандемия от Covid-19, след това избухва и войната в Украйна. А защо за сцена на филма е избран именно град Вилково, известен с прозвището "украинската Венеция"?

"Когато чуя "украинска Венеция" винаги на лицето ми се появява усмивка – бързо отговаря Васил Барков и пояснява: – Наистина го наричат "украинската Венеция", с тази разлика, че италианската е един бляскав град, а украинската – град на рибари. Общото между двата е, че хората се движат с лодки в създадени от тях канали. През лятото поминъкът им е риболов, а през зимата косят тръстика, която се изнася за строителството на екологични покриви в Нидерландия и Великобритания."

Жителите на града са една много интересна общност – липовани. Това са руснаци, които преди повече от 250 години бягат от църковните реформи, провеждани от императорите Екатерина Втора и Петър Първи. Част от руснаците не се съгласяват изповядват вярата си по по-различен начин, да подстригват брадите си, да се кръстят, затова бягат колкото могат по-далеч, за да не бъдат намерени от властта.

"Истинският липованец трябва да ходи с дълга брада. Жените ходят с дълги рокли и винаги със забрадка. Кръстят се по особен начин и имат икони, които не се използват в съвременната християнска църква – обяснява ни Ваил Барков. – До 1990 година те нямаха традиция да се смесват и винаги се женеха или омъжваха за хора от своята общност. Когато бях малък аз чувах много подобни истории, тъй като моето село Суворово е на 50-60 километра от Вилково. Чувах и за произшествия на тези канали, в които лодка се обръща, дете загива, ловейки раци и всички тези сюжети, повлияха и на историята в моя филм, където се разказва за едно непредумишлено убийство, от което той започва."

Важно място в сюжета на филма заема и една невъзможната любов и терзанията, които поражда тя, водейки до цялостно преосмисляне на живота. Главната мъжка роля в лентата е поверена на българския актьор Пенко Господинов:

"Аз съм привърженик на киното, в което актьорът изпъква. Давам му свобода и възможност да прояви своя талант. Знаех за Пенко Господинов от моя колега Коста Буров, който ми намекна, че той би бил възможен вариант за тази главна роля. Дадох му сценария и стана чудото, защото щом го прочете каза – "Да, съгласен съм, но кога трябва да се снима, тъй като имам представления?". Въпреки всички трудности, намерихме начин с него да направим спойката и емоционалното сближаване."

От днес филмът на Васил Барков очаква своите зрители в киносалоните.

Снимки: ИАБЧ, Facebook/ Odesa Film Production, Facebook/ Vasil Barkov