Иконописец и учител – неизменно споменаваме тези две думи, когато се опитваме да възкресим от забравата на миналото художник, направил първите си стъпки в изкуството в началните години след Освобождението (1878 г.). Такъв е и Мильо Маринов Балтов, чиито святи образи от църковните олтари и одухотворените портрети в галериите до днес свидетелстват за един достоен българин, поделил творческия си плам между църковната и светската живопис.

Потомък на един от най-видните родове в Стрелча – Балтовия, роденият през 1871 г. художник от дете показва наклонност към изкуствата. За да получи академично образование обаче се налага да изчака до 25-ата си година, когато с усилията на интелектуалци и творци като Константин Величков, Иван Мърквичка, Антон Митов в страната ни се открива Държавното рисувално училище. И макар да не се класира сред 48-те приети в първия випуск, година по-късно съдбата го среща с Ярослав Вешин – междувременно преминал курс в Частното училище за художествено образование на Естир Слепян.

За разлика от много български младежи, които след Освобождението заминават да облагородят художествения си талант в чужди университети, Мильо Балтов намира Европа в родината.

"Ярослав Вешин тъкмо е дошъл в България – казва Николета Петкова, директор на Историческия музей в Стрелча. – Той носи духа на новото време, носи новите идеи от Европа и Мильо Балтов има късмета да учи при чешкия живописец, който поема втория курс в Държавното рисувално училище. Ученикът наистина много добре усвоява уроците от своя професор."

Военната мобилизация, изпращането на фронта не отминава и Мильо Балтов. Подобно на много свои колеги и събратя по съдба, той участва в Балканската война, разкривайки в това съдбовно време таланта си на пейзажист. Музеят в Стрелча притежава три негови произведения, зад които прозира трагичната съдба на българските войници, разиграла се на Сиври тепе.

"След славните битки при Булаир 27-ми Чепински полк е разформирован на Сиври тепе до Сароския залив на Бяло море – разказва Николета Петкова. – На 15 февруари 1913 г. започва 72-часова снежна буря, по време на която той не запалва огън, за да не привлече турските войски. Така се случва една от най-големите трагедии – не в битка, а на стан България губи много войници и офицери, докато редица други оцеляват със сериозни увреждания. Мильо Балтов рисува своите картини три месеца след разигралата се драма и на една от тях отдолу с червени букви стои затрогващ текст: "Долината на смъртта". Пейзажите са направени с пастелни цветове – виждаме дърветата, небето, морето, които навяват тъга."

Неизвестен факт е, че Мильо Балтов участва също в Първата световна война. Той пребивава в Моравски Лесковац, където създава училище и бива назначен за околийски началник. "Дори и във военно време художникът намира начин да учи децата и да се занимава с любимата професия", подчертава музейният директор.

Мильо Балтов също така изпълнява гражданския си дълг към родното място и през 1923 г. става кмет на Стрелча. Но в следосвобожденска България жизненият път на художника не е изключение – в тези първи десетилетия на свобода отдадеността към професията върви ръка за ръка с повика към Родината и обществената дан, която всеки достоен гражданин дължи.

"Този възрожденски плам не изчезва след Освобождението, напротив – категорична е Николета Петкова. – Повечето хора дават максимума от себе си, за да помогнат на родното си място. Мильо Балтов участва активно в културния живот на Стрелча, дори изработва декори за театралните постановки, които, за съжаление, са изгубени. Освен за кмет и секретар в общината, той е избран за църковен настоятел. Оставя своето наследство в различни църкви в Пазарджишкия и в Пловдивския район и през целия си съзнателен район учителства."

Художникът от Стрелча изписва стенописната украса и иконите в редица храмове, за чийто представителен вид полага грижи след Освобождението. В "Свето Възнесение Господне" в пловдивското село Кадиево пресъздава изключителната сцена на "Тайната вечеря", отдаваща се на истински надарените, лишени от боязън в творческата си преданост богопомазани творци. В църквата "Успение Богородично" в Пазарджик изписва чудотворната икона "Света Богородица с младенеца", помогнала на множество семейства да се сдобият с деца. А в родния си град извайва най-живия ангелски образ, рисуван по нашите земи.

"Право да рисуват църквите получават само завършилите тригодишния курс в Държавното рисувално училище и след това записали школата по иконопис – припомня интересен факт Николета Петкова. – Такъв е случаят и с Мильо Балтов, който получава първата си поръчка за нашата църква "Свети Архангел Михаил". Той рисува храма заедно с добрия си приятел Господин Желязков, който впоследствие става ученик на Иля Репин, завещавайки някои от най-прекрасните изображения в творчеството си. Именно тук оставя своите душа и сърце и успява да покаже всичко научено от своя професор Ярослав Вешин. Едно от най-добрите му произведения е иконата на Архангел Михаил на иконостаса – пълнокръвен образ, изписан по време на движение с пламтящ меч, с щит, с прекрасни сандали в цветове. Близо 20 години по-късно той рисува втора икона на Архангел Михаил. За разлика от първата светецът е изобразен с по-статични крила – по всяка вероятност тази т.нар. регресия в неговото творчество до голяма степен се дължи на вярата му, защото той е бил много силно свързан с църквата и каноните."

И докато светците в църковната живопис на Мильо Балтов притежават идеализирани човешки лица, в образите на най-близките му хора заимства чертите от едно духовно, по-ефирно пространство, сякаш приближаващо го до божественото. Затова и от портретите на четирите му деца струи ангелски ореол. Особено показателно е изображението на неговата дъщеря Невена – замисленото ѝ лице с очи встрани от зрителя наподобява пратеник от по-висш свят, носещ важно послание.

Мильо Балтов завършва земния си път през 1951 г. в Пловдив, където през последното му отредено време пренася дейността си на учител и творец.

"Той рисува в един интересен период, когато младата българска държава започва да създава своите художници – изтъква Николета Петкова. – Те вече участват в изложби и въобще изкуството се вдига на много високо ниво. Мильо Балтов е част от този процес и е хубаво да имаме повече поводи да говорим за такива хора, които се помнят в своите родни места, но, за съжаление, не са успели да получат полагащото им се място в историята на българското изкуство от началото на ХХ век."

Снимки: Исторически музей – Стрелча