Навършват се 116 години от онзи 22 септември 1908 година, когато България заема своето равноправно място сред останалите свободни и независими държави от тогавашна Европа. Макар за разлика от Съединението обявяването на Независимостта да е изцяло политически акт, това не прави случилото се на тази дата по-маловажно или по-малко достойно. В света, в който живеем днес обаче, важността на думи като съединение и независимост сякаш се е притъпила, отстъпвайки място на множество банални ситуации и тривиални разговори, в които ежедневието ни принуждава да участваме. Затова в дни като днешния е добре да се замислим, съществуват ли все още някакви теми, които да ни позволят да се обединим и надмогнем, поне за кратко, злободневието, в което сме потънали.
"За съжаление все по малко се припознават от обществото темите, които биха могли наистина да обединят – обясни в интервю за Радио България поетът и писател Иван Ланджев. – Доскоро безспорни неща вече ни карат да спорим и да се караме, да всяваме разделение в обществото. То е много очевидно, няма да кажа нищо ново като го посочвам" – допълни той и даде пример с речта, която преди няколко години произнесе по повод честването на Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност.
"Препирните в делника ни са толкова много, че започнахме да се караме за и за светски, и за религиозни празници, и за патриотични празници, колко са такива и колко не са и така нататък. И тогава моят основен аргумент беше, че за 24 май спор няма, и те не след дълго успяха да се скарат и за това. Така че ние имаме крещяща нужда от три, да не кажа пет неща, за които можем да сме напълно единодушни, но сякаш е все по-трудно да ги откриваме."
Той самият призна, че в момента не вижда подобни и затова търси свои своеобразни оазиси, в които да се спаси за известно време от нагнетената с много напрежение и всевъзможни очаквания обществена среда.
"При мен тези оазиси винаги са били свързани с изкуство и не говоря само за литературата, а и за музика, изобразителното изкуство и спорта и т. н. и т. н. От една страна бягство в естетиката, от друга, споменах спорта неслучайно, защото вдъхновяващият пример на високите човешки постижения е също такъв оазис, но рецепта за това къде да избяга цяло общество, не мога да дам. Затова и темата с независимостта е толкова щекотлива. Защото в момента най-шумните в публичното пространство критици, които тръбят за България, че не е независима, всъщност са хора със силни политически зависимости. Трябва да се прави разлика между независимост в някакъв абстрактен смисъл и между взаимни обвързаности и договорни отношения, от които България е част. Постоянно в публичното говорене на политиците се извикват едни исторически примери от Възраждането и националните герои, които са се развивали в много по-различни условия, в които не е имало независима българска държава. Техните революционни действия са напълно уместни. В момента България има нужда от нормалност, от разбирателство между хората и следване на избора, който вече е направен и на ценностите, които произтичат от него. Имаме нужда от нормалност, не от героика и революционен патос."
Съставянето на сборника с есета, истории и фрагменти "За неизбежната случайност", който излиза докато все още е в САЩ като стипендиант на програма "Фулбрайт", отнема доста време на Иван Ланджев, тъй като признава, че до последно не е бил напълно сигурен кои текстове заслужават да намерят място сред страниците ѝ. Сред онези, за които се е чудил най-дълго, е добилото сериозна популярност есе "Българско селфи", прочетено от актьора Захари Бахаров.
"Аз го написах преди доста време по време на пандемията. Това обяснява и някои от препратките в текста – с мерките, белината и т.н. Всички тия неща са от времето на пандемията и локдауните и, когато съставях книгата, се чудих дали този текст не е морално остарял, как би изглеждал в книжно тяло, тъй като е бил писан по разни злободневни поводи, макар че аз исках да опиша едно българско състояние на противоречия, които на всяка крачка се прегръщат, и на никого не му прави впечатление, че са диаметрално противоположни, и ние живеем по този начин. Реших все пак да го оставя в книга и то взе, че заживя свой живот. Оказа се, че не е морално остаряло, както трябва да бъде, заради това, което казах в началото – хората са се разделили още повече и това кара подобни текстове да звучат още по-актуално. Те би трябвало да са остро сатирични, а в някакъв момент, когато има видим напредък в обществото, би трябвало да изглеждат преувеличени, само че не изглеждат и няма никаква хипербола в този текст."
И все пак признава, че:
"Това е патриотичен текст, в който любовта към родината е водеща емоция. Това, че си позволявам да посочвам несъответствия и т.н., не означава, че на първо място в този текст не стои любовта. Разбира се ако човек обича родината, както семейството си, той иска за нея най-доброто и може да си позволи да ѝ каже някои неща директно. Когато пиша остри публични текстове, то е тъкмо защото обичам България и вярвам в потенциала на българите."
Снимки: Facebook /Ivan Landzhev, БТА
De Là Trâp – това звучно име привлече вниманието на феновете на хип-хоп културата и у нас през настоящата година. Само за два месеца съвместният проект "333" с хитовия рапър 100 кила събира близо 1 милион гледания в една от мрежите за видео..
Макар и дошли с призванието да въздигнат нашия свят, избраните не само следвали предначертания им път, но и рискували да не разкрият докрай себе си заради святия за тях дълг към Отечеството. Сред тези възрожденски българи бил Христо Цокев, останал..
"Аз съм българче. Обичам наште планини зелени, българин да се наричам – първа радост е за мене" - гордо пише в Следосвобожденска България Патриархът на българската литература Иван Вазов. Днес, век по-късно, едно младо момиче, второ поколение българка..