България продължава да бъде единствената европейска страна, която няма мемориал за жертвите на тоталитаризма. Този срамен факт, белязал като дълго нелекувана язва съвременния статус на обществото ни, за поредна година беше припомнен на 1 юни, когато стотици хора се стекоха на остров Персин, за да отдадат почит на страдалците в комунистическия концлагер "Белене", отказали да заличат себе си в името на оцеляването.

Писателката Теодора Димова, чиито романи "Поразените" и "Не ви познавам" изследват недалечното ни минало и раните, които то нанася и до днес заради неосъдените престъпления и изопачената истина, призова в словото си в деня за почит да прочетем най-сетне тази страница, за да се справим с избухващите бесове на омраза, агресия, алчност, цинизъм, равнодушие, апатия.

"Почти 30 години се правят постъпки сградите (полувкопани землянки – бел.ред.) във Втори обект  – основният в лагера "Белене", да бъдат превърнати в мемориал и там да се ходи на поклонение по всяко време като в Германия, Полша и други страни – разказва Теодора Димова. – Но има административни спънки, които се преодоляват главно с личните усилия на съмишленици и фондации, желаещи да запазят паметта. Не се съмнявам, че един ден те ще постигнат своите цели, но, от друга страна, ми е болно когато виждам телевизионните репортажи за реставрациите на мозайките, картините на Бузлуджа. И си казвам, как паметниците на палачите се увековечават, а за сградите, в които са страдали и са били унизявани толкова много хора, се създават препятствия. Ако не са усилията на тези фондации и отделни личности да организират поклоненията, случилото се на това място ще бъде изцяло забравено."

• Българска изложба за концлагера в Белене гостува във Вашингтон

Според Теодора Димова не това е почитът, който заслужават мъчениците на комунистическия режим в специално отредения за преклонение ден. На остров Персин за последен път е стъпвал действащ президент през 2016 г. в лицето на Росен Плевнелиев, а през настоящата година – единствено представители на някои десни партии и един служебен министър. Неглижирането на почитта към жертвите писателката обяснява с цялостната политика по време на прехода.

"България е единствената държава от социалистическия лагер, която не беше декомунизирана – продължава тя. – Пропуснахме да направим декомунизацията на всички нива и всички ние сме виновни това да не се случи. Махалото отиде в другата крайност – в носталгията и във възвеличаването на миналото."

• Отец Паоло Кортези: Без помирение между жертви и палачи България не може да върви напред

Защо обаче страната ни избра по-различен път – да открехне съвсем леко вратата към това минало? Защо нямаше достатъчно гражданска енергия, която да доведе до разобличаване и осъждане на престъпленията и на виновниците за тях и да разчисти пътя към едно по-различно бъдеще? И ако това се беше случило, дали днес щяхме да отминаваме с безразличие поредната порция доносници в изборните листи и с умиление да разказваме небивалици от времето на комунизма?

"Гражданската енергия, консенсусът в обществото от ранните 90 г. на миналия век бяха пропилени и изчезнаха – отговаря писателката. – Може би пропуснахме по правилния начин да разказваме за миналото. Всички тези изброени неща, за съжаление, намериха добра почва у нас, защото фалшивите новини много лесно се разпространяват и приемат от хората. И тъй като е общоизвестно, че ние сме център на руската пропаганда и тя много силно влияе върху обществения ни живот, особено откакто започна войната в Украйна, всички сме свидетели на дезинформация. Във фалшивите сайтове прочетох дори и това кощунство по повод честването в Белене, че жертвите на тоталитарния режим са били криминални престъпници. Това е такава гавра, такова издевателство над техните близки и потомци, че ако някой може да си представи болката им, едва ли би си позволил да каже такива думи."

• Почина последната оцеляла лагеристка от Белене

Пасивното поведение на интелектуалците, на хората с обществено влияние и авторитет също подхранва почвата за посяване на пропаганда и на фалшиви новини у нас. Теодора Димова дава пример с лондонския Royal Court Theatre, където е специализирала:

"Там реагират на най-малкото сътресение в обществото чрез театъра, литературата, които помагат на хората да проумеят за какво става дума. Докато у нас имаме т.нар. възродителен процес, имаме тежко наследство, но много малко са книгите и филмите, разказващи за този период. Като че ли съществува някакъв страх – нека не говорим за миналото, а да гледаме бъдещето. Само че миналото е пряко свързано с бъдещето и ако не излекуваме тази обществена рана, ние не можем да продължаваме напред със скорост, с която ни се иска, към Европа. Така че разговорът за миналото става все по-наложителен, защото по този начин предпазваме децата си. И ако няма памет, те са обречени да станат лесни жертви на същото зло, но със сменен външен облик."

• Книгата „Концлагерът „Белене” 1949-1987” е най-мащабното изследване на изстъпленията на комунизма

За съжаление, тоталитарното ни минало е засегнато бегло и недостатъчно в учебниците, твърди Теодора Димова. "Общо взето се следва политиката на неговорене за травмите и издевателствата, извършени особено в първите години след деветосептемврийския преврат", добавя тя. Има обаче и други начини за запълване на "тези кухини от знание" – например поклоненията на цели класове в Белене и разказите на учителите по история сред декорите на времето.

Писателката е убедена, че по темата за миналото е необходим спешен разговор за преодоляване на разлома в обществото, особено сега, когато войната се води толкова близо до нас. Но на какъв език да бъде проведен този диалог, за да "надвика" агресията, невежеството, просташкия жаргон, който ни залива?

"Нямаме никакви други средства освен думите – категорична е Теодора Димова. – Знаем силата им, надяваме се на спокоен разговор без обиди, без злост, без отмъстителност. Ние искаме да разкажем за тези съдби, за тези хора, за това зло, защото, оставяйки затулена паметта, като че ли извършваме повторно предателство, някакъв вид духовно убийство над жертвите. Така че сме длъжни да говорим, за да може истината да победи мимикрията, а не обратното, както се случва в момента. Това е пътят – злото се побеждава чрез добро и чрез нищо друго, злото, отхвърлено чрез зло, предизвиква нова вълна от злини."

Въпреки пропуснатото време, Теодора Димова казва, че трябва да имаме надежда. Макар самите ние да се наложи някой ден да платим цената за пропилените възможности.

"Може дори следващите поколения да плащат за пропуска, за който ние сме отговорни и виновни – добавя тя. – Длъжни сме обаче да говорим и да не се поддаваме на тази коварна пропаганда "Нека да гледаме напред, а не назад" – едно от коварствата и дългосрочните последици от този режим. Длъжни сме просто да си вършим работата."

За да не съживим миналото днес, утре, някой следващ ден. "Да, да не го допускаме", съгласява се Теодора Димова.

Вижте също:

• Българският павилион на Венецианското биенале – дом на "Съседите"

• Книга за Апостола на политически затворник излиза 53 г. след написването ѝ

• Трифон Силяновски – ерудитът, когото комунистическата власт не успя да прекърши

Снимки: БТА, БГНЕС