В родопското село Кушла – царството на мумио

Някъде из диплите на Източните Родопи, само на 100 метра от границата ни с Гърция, се намира село Кушла. Не толкова отдавна – през 70-те години на ХХ век – населението му наброявало над 300 души, но днес тук живеят едва 22-ма пенсионери, разказва кметът Севдалин Хаджиев. В търсене на работа младите бягат или в най-близкия град Златоград или в чужбина, основно в Германия. Старите каменни къщи като декор от исторически филм, впечатляват, но постепенно се рушат – в тях или никой не живее, или техните обитатели нямат средства за поддръжката им. Макар животът на местните жители да не е лесен, те пленяват със своята виталност, спокойствие, хармония със себе си и заобикалящия свят, благодарност за това, което им дава животът, желание да помагат на когото и с каквото могат.

Районът се отличава с дивата си природа и причудливите скални образования. Едно от богатствата на Кушла, което привлича към селото гости от близо и далеч, е "черното злато на Родопите" – тук е единственото в България находище на мумио, традиционно свързвано с азиатските части на Русия и Хималаите. Мумиото, наричано още "сълзите на планината", представлява черна лепкава кал, добивана в скални ниши, която се отличава с лековитите си свойства. Специално в този район мумиото е изключително богато на калций, желязо и магнезий. Името му произлиза от гръцката дума "mumia”, означаваща "запазено тяло". Местните го използват основно за лечение на счупвания, проблеми със ставите и всякакви други болежки, както за хората, така и за животните. Научили са се на това от своите баби и прабаби.

"Мумиото лекува. Направо от земята е, много от дълбоко. Хората са видели, че има файда, като са взимали от това мумио. Още в старо време, когато ходехме в гората мешано, с възрастни бабички, ние копаем бора, залесяваме и тия си ги ядат. На топчета, без вода, за да ги разтварят. Кал на топчета. Направо си къскат. Дъвчат ги като дъвка. Още от старо време. Колко сме давали на хората, и те виждат файда, за счупено най-много…", – разказва местна жителка.

Местните се хвалят, че дори бившият премиер Бойко Борисов е излекувал травма, като е ползвал мумио от Кушла. Нерядко те пращат на нуждаещите се от "родопското чудо" и по куриер в различни краища на страната, а после мнозина се обаждат да им благодарят и да споделят, че терапията е постигнала своето.

Добивът на природния дар не е лесен, за него са нужни специални условия и познания, обяснява Галина Стефанова от БНР-Кърджали:

"Жилата, както я наричат, е само една, на точно определено място. Копаят дълбоко, до 3-4 метра, че и повече. Не може по всяко време – трябват определени метеорологични условия. Изваждат глината с ръце. Почистват от камъни и друго. Жените я овалват на черни топки, големи колкото средна ябълка, около 200 гр., сушат на слънчева светлина няколко дни. След това разтварят във вода и пият."

Интересна е и историята за възникването и името на селото. Кметът Севдалин Хаджиев разказва:

Севдалин Хаджиев
"Кушла означава нещо като кошара. Нашите хора са се преселили от Гърция. Имали са кошари тук. Лятото идвали в този район, зимата – на Беломорието. После, когато е прокарана границата, едните останали тук, другите от другата страна. Нашите дядовци са имали сестри и братя в Гърция."

В наши дни понякога се случва местните жители да си имат проблеми с граничните власти, когато домашният им добитък, хрупайки трева, ненадейно се окаже "зад граница", на гръцка територия.

В селото няма магазин, няма лекар и аптека. Водата е потекла от кушленските чешми едва преди 12 години. Но, както вече споменахме, хората тук живеят щастливо, а рецептата им за щастие е човек да живее спокойно, да не се тормози с неща, които не зависят от него и не може да промени. За изхранването си разчитат, освен на малките пенсии, и на личните си стопанства. За това, с какво изпълват дните си в изчезващото село, една от бабите обяснява:

"Вкъщи работа има много. По една крава си имаме, теленце, магаре. Занимаваме се с градини лятно време. Много добре си прекарваме. Дъщерята или синът ми карат, каквото ми е нужно – храна на стекове, по много – захар, олио, макарони, кускус, каквото трябва в къщата."

Засега селото се свързва с разположения на 30 километра Златоград с автобус, който се движи в определени дни. Дори и през зимата достъпът винаги е възможен, тъй като пътят редовно се чисти, за да бъде проходим, уверява кметът на селото Севдалин Хаджиев, когото местните силно ценят и избират и преизбират от 2014 г. насам.