Много снимки, включително и направени от птичи поглед, на обезлюдени села, послужили като терен за строежа на някой от язовирите в България, представя изложбата "Потопеното наследство". Тя е подготвена от учени-етнолози, открива се на 1 август и ще остане до края на септември във фоайето на Института по етнология и фолклористика с етнографски музей (ИЕФЕМ) при БАН.

Изложбата е резултат от 4 годишен проект на учени от различни области – етнография, фолклористика, включително и на географ. Екипът на място проучва останките от заличените села, както и спомените и разказите на изселници от тези места. Става въпрос за мащабен изследователски проект, който обхваща над 70 селища, останали в границите на над 20 язовира, а това предполага срещи със стотици хора, разпръснати в различни краища на България.

"Сред кадрите включени в изложбата, са показани и подробности от строежа на самите язовири, снимки от фонда на ДА "Архиви"" – пояснява гл. ас. д-р Лина Гергова, един от изследователите на "Потопеното наследство" на България, и добавя:

"Потопено" е по-скоро метафорично казано, защото разбира се, ние не сме правили гмуркания с водолазни костюми, за да го търсим това наследство. По-скоро сме се опитвали да изровим от спомените на хората техните лични семейни истории, спомена за селата, потопени под водите на някой язовир. Моите находки в тази посока са свързани с процеси, които проследявахме – например очаквахме, че винаги се е действало по някаква процедура, че се решава къде ще се построи язовир, че хората там се уведомяват, обезщетяват се, изселват се, почиства се дъното, залесяват се бреговете и след това се строи стената и се пълни вече готовият язовир. Но всъщност не винаги е било така. Това наложително и безпланово преместване и е причина за създаване на много фолклорни текстове. Много често обществените сгради в такива села остават неразрушени. От там се раждат легенди за скрити в тях съкровища, за сомове човекоядци, които ги обитават. Рибарите обикновено разказват подобни много интересни истории. 

Повечето язовири са сред най-мащабните проекти на хидро-инженерното строителство на България. В тях постоянно се нанасят почвени слоеве и дъното много се променя, така че е немислимо под водата това „потопено наследство“ да остане запазено и консервирано. А снимките, които могат да се видят в изложбата на изплуващи на места стари гробища, всъщност показват най-запазените материални останки от бившите села. Само те напомнят че някога там е имало живот, а и това подсказва за протичалия не еднакво процес по прочистване на бъдещото дъно на язовир, така че на някои места гробищата са премествани, но друг път са останали на място, без да бъдат премествани. Такива надгробни плочи  изплуват край язовир Кърджали, Йовковци, Огоста, Жребчево и др."

Основната заслуга за запазването до днес на тези оскъдни материални останки от селищата под язовирите е на самите общности. Това се отнася за църквите и за малкото останали там култови места, каквито е имало около много от селата, констатират учените-етнолози. Има обаче и някои находки, на които се натъкват изследователите, когато снимат от въздуха крайбрежните гори или пък на брега, където е забранен достъпът, защото много от тези язовири се ползват за питейни нужди. Те също са показани в изложбата, а усещането да работиш върху "Потопеното наследство“" е малко като да си Индиана Джоунс – "има откривателство, а ние етнолозите станахме малко и археолози" – казва д-р Лина Гергова:

"Другото, което ни направи впечатление като екип, са големите разстояния и големите решения, които са взимали тези неголеми и все пак традиционни селски общности – да се заселят на някое много далечно място, например от язовир Искър, от тамошното село Калково, са отишли в градовете Сунгурларе,  Търговище. Други пък са сменили селския живот от с. Жиловци, под язовир Огоста, или Крапец, край Витоша и язовир Студена, с градския живот във фабриките, в мините на Перник, Монтана, Берковица."

"Това е отразено и в около 20 пана в нашата експозиция. Тук могат да се видят елементи от процеса на изграждане на един язовир – обезщетяването на хората, преместването, разрушаването на къщите. Построяването на новите им къщи, много често типови и формиращи еднакви квартали, като в мястото, от което изселниците идват. След това завръщането им в търсене на останки от селото и събиране на потомците, в опит да запазят поне спомена за унищоженото село. Подготвили сме няколко витрини, в които показваме малкото оцелели предмети от с. Елешница, останало на брега, но пак изселено и разрушено при строежа на язовир Пясъчник (Пловдивска област) и от с. Жребчево (Централна България), дало името на язовира, построен там."

• По следите на изгубеното време – потопената църква на яз. Жребчево

Всъщност, темата на изложбата за "Потопеното наследство" не приключва във фоайето на Етнографския музей в София. През есента тя ще събуди много спомени и размисли при гостуването си при изселниците от потопените села на България. А за учените от БАН краят на този проект е и отправна точка към следващия – за съдбата на съвременните обезлюдени села, която е сходна с потопените, но вече по съвсем различна повеля на времето.

Вижте още:

• Потопено наследство – села напомнят за себе си от дъното на язовири

Снимки: ИЕФЕМ - БАН