През 1903 г. след погроми е потушено Илинденско-Преображенското въстание. Но Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) продължава да се развива и след въстанието е подкрепяна от населението. За да отслабят българската ВМОРО, турските власти отварят Македония за въоръжената пропаганда на сръбски и гръцки чети. Чрез пари, но най-вече с терор, те искат да накарат българите да се откажат от своите училища и църкви и да се обявят за сърби и елини.

За да се противопостави на насилието, ВМОРО създава нови чети от доброволци в България, начело с Тане Николов, Михаил Чаков, Христо Цветков и други войводи. Над половината от доброволците са българи от Княжество България, които тръгнали да се сражават за освобождението на своите събратя в Македония. През лятото на 1907 г. българските чети пристигат в областта Азот, където между Битоля и Пирот планирали да се срещнат сръбските и гръцките противници на ВМОРО.

В началото на юли в района на Бабун планина се събират над 200 редовни четници. Те са подпомогнати от около 250 четници от местните милиции на ВМОРО. Чуждите формирования са прогонени и търсят защита от турската власт. Но срещу това най-голямо формирование, което революционната организация някога е събирала излиза над 3000 души редовен турски аскер начело с бъдещия военен министър Енвер бей.

На 13 юли вечерта в с. Никодин войводите решават да приемат сражението, като дадат отпор от изгодни позиции по високите части на планината.

На 14 юли 30 души от Костурската чета, предимно гимназисти от Южна България и няколко други четници, заемат издадената най-напред вуланична, скална височина Ножот над с. Ракле (днес в границите на Северна Македония). Те имат заповед да се изтеглят при настъплението на турците, но след началото на сражението младежите отказват да остъпят. Оставят се да бъдат обкръжени и се бият саможертвено до край. Някои се самоубиват, за да не попаднат в плен. Последните се самовзривяват на върха. На Ножот загиват 45 момчета, повечето от които на по 18-20 години.

След завземането на върха аскерът разсъблича загиналите, но Енвер бей спира мародерството и нарежда почетен залп в чест на храбрите защитници. Телата на героите са погребани на скалистия връх.

Оцелялата документална фотография на жертвите историята дължи на жандармерийския офицер – италианския капитан Лучи. Той заснема разсъблечените тела на ножовци и по-късно снимката е препечатана в цяла Европа. Общо в сражението загиват 67 българи. Четите на ВМОРО успяват да се измъкнат от обкръжението.

Съвременните историци в Северна Македония категорично отричат в това най-голямо сражение на ВМОРО след 1903 г. да са участвали българи. За щастие истинските летописци, съвременници и участници Христо Силянов в "Освободителните борби на Македония" и Стефан Аврамов в "Революционните борби в Азот и в Поречието" са запазили истината за "рицарите на Ножот", както ги нарича самият Силянов.