Българската имиграция в Бразилия от първата половина на ХХ век всъщност е бесарабска, а не онази, която тръгва от българските села за Аржентина и други страни в Южна Америка. Това е фактът, който най-силно впечатлява преводачката Мая Даскалова при първата й среща с книгата "Имиграцията в Бразилия и Уругвай: бесарабски българи и гагаузи", която тя превежда от португалски на български език. Книгата е част от трилогията на Жорже Косиков, посветена на историята на бесарабските българи в страната на кафето.
Самият Жорже Косиков е дете на бесарабски българи, преселници в Бразилия, затова тази тема е специална за него. В търсене на сведения по нея той се превръща в събирач на човешки съдби, които по-късно представя в книгите си. Така ни прави безценен подарък, изтъкавайки пред нас цялостна картина на бесарабската имиграция в южната страна. "Аз имам две мечти. Едната – да издам книгите си в България, за да разберат за нас, другата - да получа българско гражданство, за да оставя на моите деца и внуци знанието, че са българи", споделя той пред Мая Даскалова.
Голямата преселническа вълна на бесарабските българи към Бразилия – от около 10 000 души, се случва в периода 1925 г.-1926 г., разказва Мая:
„Всъщност те осъществяват двойна имиграция. Един път от България в Бесарабия, още по време на Турското робство, и преди всичко като резултат от водените между Руската империя и Турция войни, като тази от 1806-1812 г., когато в договорите се записва клауза, според която от Османската империя могат да се изселят в Руската империя някакви квоти от местното население. Тогава, тъй като Бесарабия е била слабо населена, с необработена земя, руският император отваря вратите и кани, който иска, да дойде. Не само българи. Въобще Бесарабия е един сбор от националности - поляци, унгарци, германци, евреи, българи… Дава им много придобивки – безплатно парче земя, помощи от държавата за обработка на земята и др. Така българите, които заминават за там, успяват да се замогнат. Като се събират десетина семейства от едно село, те създават в Бесарабия село със същото име. Така например има село Кортен и в България, и в Бесарабия.“
Но след Първата световна война Бесарабия е анексирана от Румъния, която налага съвсем друга, неблагоприятна спрямо малцинствата политика, като целта й е да се „изчисти“ от тях. Точно по това време в далечна Бразилия идва краят на робството. Огромните плантации, обработвани от робите, остават без работна ръка. Тогава бразилското правителство решава да прати емисари в Европа, които да привличат имигранти, за да се попълни липсващото в икономиката й звено, разказва Мая Даскалова. В търсенията си емисарите стигат и до Румъния, която им позволява да проведат там своята кампания, обаче с условие. Тя трябва да обхване само националните малцинства, а визи да се издават единствено на цели семейства. Притиснати от тежките икономически условия и страха от нова война, и примамени от обещания, че ще получат земя и в Бразилия ги чакат построени за тях къщи, училища за децата им, църкви, и че хлябът расте по дърветата (емисарите имали предвид хлебното дърво), много бесарабски български семейства поемат през океана към новите си домове, вярвайки в своята щастлива звезда. Съдбата обаче крояла други планове за тях. Когато стъпват на чуждия бряг, те остават напълно излъгани, подчертава Мая Даскалова:
„Когато пристигат с корабите на пристанищата в Рио де Жанейро и Сантос, ги откарват в Пансион за имигранти в Сао Пауло. Там пристигат земевладелци и си избират сред тях хора почти на същия принцип, както на времето са подбирали робите. И преселниците се превръщат в бели роби. Буквално ги пращат на плантациите. Интересното е, че, когато група от 2000 бесарабски българи пристига там, те са предупредени от свои сънародници, пристигнали по-рано, да не тръгват за плантациите, защото ще бъдат измамени и нищо няма да получат, че ще трябва да си изработят парите за билетите, които латифундистите са вложили, за да ги докарат от Европа. Новопристигналите бесарабски българи се вдигат на бунт и казват, че няма да заминат за плантациите. Тогава властите вкарват празен влак в пансиона. Натикват всички, които били в двора, включително майки с деца, и ги изпращат на остров Аншиета, където ги изолират за два месеца като наказателна мярка. Оставят ги в лоши условия - почти да гладуват и под открито небе.“
За два месеца умират 151 души, от които 144 са деца. Смъртта ги застига вследствие на глад, хранителни отравяния и болести. „Когато работех над първата книга на Жорже Косиков и превеждах този списък на деца, за мен това беше най-тежкият момент, защото буквално със сълзи на очи изписвах имената им, рождените им дати, от къде са. Единствено се успокоявах с това, че все пак след толкова години споменаваме техните имена и чрез книгите на Жорже Косиков те няма да бъдат забравени“, споделя преводачката.
Очаквайте продължение на историята за пътя на бесарабските българи в Бразилия.
Снимки: nossalucelia.com.br, @bulgaribrasil, архив
Узурпирането на културно-историческо наследство е една от многобройните неминуеми последици от всеки един военен конфликт както в исторически план, така и днес. До приключването на войната в Украйна е невъзможно да бъде направен адекватен анализ на..
Фестивал на българската култура, изкуства, бизнес и кулинария ще се проведе в събота (16 ноември) в университета “Джосай” в Токио, съобщиха от Японско-българската асоциация. В рамките на събитието ще бъде изнесени две лекции: “България –..
Генералният консул на България в Ниш Димитър Цанев подписа две споразумения във връзка с изпълнение на постановление от т.г. на Министерския съвет по програмата за подкрепа на организации на български общности в Албания, Сърбия, Косово,..
Нуредин Нурединай произхожда от историко-географската област Го̀ра в Североизточна Албания, в която 90 % от жителите се самоопределят като българи..