Лесно ли е да обичаме родината си, когато се давим в новини за корупция, бедност, лични избори на основата на конспирации; можем ли със спокоен и трезв поглед да отсяваме истината от легендите за миналото си; нужно ли е да се надсмеем над народопсихологията, която ни поделя между „все недотам” европееца Бай Ганьо и цивилизования гражданин, спазващ правила? В тази по нашенски объркана материя успява да се ориентира един чужденец и да даде отговори с книгата си „Защо обичам България”.
Ханс Висема, нидерландски професор по технологичен мениджмънт и предприемачество, вече 30 г. е свързан със страната ни посредством българската си съпруга. Харесва приятелски настроените българи, плажовете и планините ни, редуването на четирите сезона. За толкова години пребиваване у нас опознава не само историята, но и местния манталитет. Дефинира интересен метод, чрез който българите се справяме с трудни ситуации, наречен „системата на приятеля“:
„Ако в Нидерландия ми се счупи колата, аз я карам на сервиз, докато в България се обаждам на приятел. Приятелят пък знае друг приятел и така след около осем вечéри и много вино все ще се намери някой, който знае как да я поправи. Това е много ефективно”, разказва Ханс Висема в интервю за БНР. И изрежда:
„Българинът винаги ще си намери оправдание или ще съшие някоя лъжа с бели конци, щом нещо се обърка. Той е цар – всеки трябва да му служи и може да паркира колата си, където си поиска. Не му е нужен враг, защото има себе си.”
Според литературния наблюдател Гергана Рачева в това своеобразно огледало, каквото всъщност представлява книгата, можем да се огледаме по неочакван начин.
„Още в предговора си Ханс Висема казва, че българите са като един афористичен Бай Ганьо, който преодолява всички пречки пред себе си – добавя тя. – Но най-интересното като че ли са неговите убедителни наблюдения какво ни е нужно, какво не ни достига. И това е липсата на единение, на онова, което е станало в Нидерландия след Втората световна война – изчистване на всички сметки, започване на ново развитие, след като се изяснят неяснотите. Това той отрича да се е случило в България по най-добрия възможен начин. И е прав.”
Ханс Висема излага своите разбирания за преломните моменти в българската история. Смята, че има много неща, за които да бъдем горди, но и че по-решително трябва да се борим за бъдещето си. Намира за парадокс паметникът на чужд владетел да стои на централния столичен площад, националният храм да носи името на чужд светец, а над втория по големина град да се извисява статуя на чужд войник. Предлага ни да създадем „Зала на славата”, в която интерактивно да оживеят велики българи – „трансформационни лидери”, както ги нарича той. Така с помощта на технологиите те ще могат да отговарят на всякакви въпроси.
„Питам всеки, който срещна в България, кой е най-важният българин на всички времена. Много хора казват Левски, други казват Паисий Хилендарски. Но аз мисля, че най-важният човек е хан Аспарух, защото ако той не беше прекосил Дунава и не беше завзел земи от най-мощната империя тогава в света – Византия, може би никога нямаше да чуем за българите. Така че нека да заместим Александър (бел.ред. – руският император Александър II, чийто паметник стои пред парламента) с Аспарух – и двамата са на коне, но всъщност Аспарух прекосява Дунава”, предлага Ханс Висема.
Въпреки хаоса, който цари в нашето общество, има теми като музикалното ни наследство, дарбата ни в областта на музиката и на информационните технологии, които няма как да бъдат отминати дори от чужденците, смята Гергана Рачева. Всичко това нидерландският професор събира в едно словосъчетание за България – „културна електроцентрала”.
„Вие сте създали оперни певци от върховно качество в целия свят, имате много добри поети и сте единствената държава в света, която има специален ден – 24 май, за да почете учителите и учените. Това е изключително, защото показва дълбоките културни корени на България”, заявява влюбеният в страната ни нидерландец Ханс Висема.
Съставил: Диана Цанкова (по интервюта на БНР - Радио София и „Христо Ботев”)
Снимки: bntnews.bg, kibea.net
Преживяваше в междинен свят, издигнат над дребнавостите на материята, ала с допусната до Божия промисъл душа. С прилепени до земята нозе отваряше сърцето си за птиците и слушаше с наслада гъшия хор. А в белотата на картона привиждаше лицата на велики..
След като посвещава 23 години от живота си на Кралския военноморски флот, британецът Дарен Картър решава да се уволни през 2013 г. Признава, че в продължение на години се е носил без посока през "бурните води на живота" - от работа..
Казва, че отдавна не се чувства чужденец в България. Тук е неговият дом, научил е българския и подобно на повечето ни сънародници се вълнува от политическата ситуация в страната. Но най-голямата му страст, това, което изпълва дните му със светлина..