Прилепило се до сочещи небето възвишения, село Влахи намира уютен пристан в Пиринската планина. Заради мекия си климат и благоприятно разположение, то дава дом на пасищни животни от стари български породи, а природолюбители го величаят като място за познание, другаруване и отмора.

Повече от 20 години семейството на Елена Цингарска полага усилия за възраждането на изчезващи породи, сред които каракачанската овца и калоферската коза. За да се посветят на каузата си, всички те изоставят градския живот и се впускат в издирвателска мисия по села, паланки, поляни и кошари.

„Идеята ни беше да отглеждаме животните по максимално близък до традиционния начин – както са го правили каракачаните – казва тя. – Преди да бъдат насилствено спрени в годините на социализма, те са извършвали големи сезонни преходи със стадата си към Беломорието и българските планини. В днешно време това е възможно чрез височинно преминаване, което се извършва от ниските към високите планински части. Затова и устроихме зимната база за животните в село Влахи.”

Породата на каракачанската овца отвежда чак до цивилизацията на траките, които украсявали с нейни изображения керамичните си съдове. А в недалечни дни, когато каракачаните били принудително заселени в градовете, част от животните били изклани, а други кръстосани с различни породи в национализираните от властта стопанства.

„Събирахме животните буквално от единиците останали от породата – разказва Елена Цингарска. – Откривахме по една или две овчици в изолирани стада основно в Родопите и в Рила, а днес стадото ни наброява близо 500 каракачански овце. Калоферската коза не беше до такава степен изчезнала, защото в района се отглежда за създаването на кукерски костюми, но отново се намираха само по няколко животни в стопанство. Създаването на стадата се оказа изключително трудно начинание без никаква подкрепа. Водеше ни единствено ентусиазма и желанието да направим нещо добро за тези породи, за да бъдат върнати към живот.”

Докато съпругът на Елена – художникът Сидер Седефчев, се заема с грижите около стадата, самата тя решава да развие заниманията си, свързани с изследването и опазването на едрите хищници по нашите земи. И за целта създава в кресненското село образователен център, посветен на тях.

„Центърът е създаден с идеята да дава реалистична информация за едрите хищници на България и родствените им видове по света, както и за изключителната им роля в екосистемите – пояснява Елена Цингарска пред Радио България. – Дейностите ни са насочени основно към децата и подрастващите, тъй като в тях е надеждата, да разберат от каква изключителна важност е опазването на природата. Честно казано, чувстваме се обезверени, че с по-възрастните би могло нещо да се промени. И тъй като надеждата ни е в младото поколение, тук се организират летни лагери, посрещат се групи от училища или от кръжоци.”

Приключения, игри на „нещотърсачи“, разкази край лагерния огън – всичко това бледнее, щом хлапетата застанат край огражденията на вълците Байто и Въчка. 

Оказва се, че спасените от зоопарк животни съвсем не са онези кръвожадни зверове в приказките, а живи същества със свое място в природата. До неотдавна мечките Медо и Буя също имали свой дом край образователния център, ала заминали за италианските Алпи, след постоянните неуредици с водата в селото.

Елена Цингарска казва, че е нужно всеки човек да носи в себе си любовта към природата, защото самият той ѝ принадлежи и без нея не би могъл да оцелее. Затова и вместо да участва в лудницата на града, предпочита да води живот, изпълнен със смисъл – сред природата.

Снимки: БГНЕС, evromegdan.bg, Facebook /@LargeCarnivoreEducationCentreBulgaria, архив