Всекидневният бюлетин за Ковид обстановката у нас подробно ни съобщава броя на починалите, на настанените в болница, на оздравелите. От статистиката му обаче се изплъзват хората с психически проблеми вследствие на променения начин на живот и пренапрягащата звукова среда - не толкова защото е трудно да се изведат подобни данни, а защото проучването ще обхване цял един народ.

По-самотни, по-внимателни в емоционалното обвързване, но все така копнеещи за близост. Очевидните последици и травми от отдалечаването един от друг ни подтикват да си задаваме множество въпроси. Колко дълго след разгара на лятото ще задържим илюзията за привидното завръщане в “нормалността”? В какви измерения ще пребивават свързаността, привързаността, емпатията? Ще успеем ли изобщо да си върнем някогашния живот?

Кои групи хора ще излязат с повече психически травми от епидемията?

“Най-много ме изненада, че тийнейджърите се оказаха особено податливи към случващото се в социалния свят – отговаря психоаналитикът. – Но това е обяснимо, защото на техните години се изграждат най-съществените контакти, а те бяха ограничени.

Що се отнася до хората в активна възраст, те като че ли не бяха готови да се срещнат с това, което са оставили на заден план - връзката с партньора, същинската емоционална връзка с децата, и разбраха, че няма как да продължат да симулират. Още повече, че мнозина измерват връзката с партньора и с децата по-скоро количествено, а не като способност да се отдадат на контакта.”

Според Огнян Димов най-възрастните хора – възприемащи дълго света предимно през прозореца на своите домове, понасят на плещите си усещането за най-голяма самота. Затова и стаените им някога проблеми и емоционални липси ги застигат. Но независимо към кое поколение принадлежим, всички ние показваме, че трудно се справяме с изолацията и с контролирането на страха да не останем сами.

“Много трудно ще започнем да се отваряме, защото натрупахме много страхове към другия – продължава психоаналитикът в опит да предскаже живота “след”. – Докато преди епидемията контактувахме доста неосъзнато и безразборно, в последната година бяхме принудени да поставим дистанция и страховете надделяха. А това означава само едно – че трудно сме се справяли с малките си всекидневни страхове в обикновена обстановка. Затова и ако не намерим начин да вложим разум в случващото се, ако не намерим куража да се отворим към другия и да продължим живота си по нормален начин – защото на човека му е дадено да бъде социално ангажиран и обвързан, всичко това може да се отрази пагубно върху психиката ни и въобще върху нашия живот.”

Когато един ден маските буквално паднат, ще ни се наложи отново да се учим на социални умения. И най-вече да не се боим от емоционалното обвързване, подчертава специалистът.

“Обвързвайки се емоционално с другия, ние се свързваме и с един риск – че другият може да ни изостави, че в даден момент може да тръгне по свой път и ние да се окажем разочаровани и сами – добавя той. – Но това е така откакто свят светува. Тази огромна предпазливост, която поради епидемията ни облада, страхувам се, ще ни направи по-резервирани, отколкото е необходимо, в отношенията с външния свят.”

Колкото и да се затваряме зад стъклени стени, стремейки се да превърнем в убежище дома, имагинерния си свят, илюзиите, въображаемите си котви, колкото и да страним от себеподобния, така и няма да успеем да изкореним потребността от близост. Затова и психоаналитикът съветва: “Добре е да помислим как все пак да се предпазим, поемайки риска от общуването, вместо да се откажем изобщо да общуваме.”

Снимки: архив, БНР Варна, Pixabay