Малък храм, намерил прибежище върху къс скала от заобикалящите го води, пази истории от Средновековието до наши дни – за българските “войнуци” на служба в османската войска, за кошерите “улища”, дали името на село Пчелинци, за “поп Савва”, който предводил поклонници от паството до Рилската обител. И макар множество събития, всекидневни случки и природни явления оттогава да се извървели, най-страшното сред тях се случило през миналия век, когато по волята човешка водна стихия погълнала цяло едно село.

През 70-те години на ХХ век социалистическата власт решава да заличи от картата село Пчелинци, потопявайки го под новопостроен язовир. От някогашното населено място в община Ковачевци ням свидетел на варварството остават параклисът “Св. Йоан Летни”, две къщи, училището и част от гробището.

“Ние бяхме откъснати, нямаше превоз, закриха училищата – връща времето Първан Лазаров. – Младите бягаха в градовете, а като изселиха старите, половината умряха от мъка.”

Заради строежа на язовир Пчелина хората от селото се разпръсват – повечето в т. нар. Пчелински квартал в Радомир (на 50 км от София), а останалите в близките градове и села. А за да запазят паметта за удавеното си родно място, някогашните му жители построяват паметник в оцелелия училищен двор и от 1975 г. всяка година се събират на земляческа среща.

Докато паметта за селото е най-важна за някогашните му жители и техните потомци, туристите идват тук най-вече да почетат самотния храм, надвесил се над язовира. В лоното на Божия дом се влиза с поклон заради ниската му порта, а отвън бяла пейка приканва към съзерцания, размисли и спомени.

“Такива възможности са имали хората – черквите са били с много по-малък размер – казва Милена Карамфилова, уредник в Регионалния исторически музей в Перник. – Изследователят Стамен Михайлов посочва за нейна датировка XV-XVIв., но там има една плоча, на която е запазена дата 1350 г. Дали това е истинската година на построяването на храма, никой не може да каже. Възможно е той е преизграден по-късно. Архтектурата му е типична за този край – малка постройка, леко вкопана в земята. Храмът стои над язовира и напомня, че вярата винаги ще бъде над нас и каквито и начинания да предприемем, тя ще ни води.”

За съжаление, вандали унищожават повечето безценни стенописи от XV и XVI в., избождат очите на светците и оставят по стените скверни думи. Но някои изображения все още са различими – на Св.Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат, на Св.Св. Константин и Елена, на Богородица в олтарната апсида.

С консервацията на параклиса се е заел Радослав Александров, който най-напред с детските си очи погледнал към храма, обкръжен от язовирните води.

“Често ходя там и винаги съм забелязвал колко осквернени са стенописите – казва той. – От това много ме болеше и все се питах дали няма някой, който да ги възстанови, да ги запази. Свързах се с Китан Китанов – прекрасен консерватор и реставратор от Археологическия музей, и той ми обеща цялата процедура да я свършим двамата. Сега започваме кампания за набирането на средства.”

Вратичката на храм “Св. Йоан Летни” от дълго не познава ключ. Тя доверчиво се подчинява на ръката, която я докосва, и гостоприемно пропуска и богомолеца, и грешника със спрей в ръка.

Съставил: Диана Цанкова (по репортаж на Елена Тамакярска)

Снимки: архив