В наше време изучаването на музика в общообразователното училище далеч не е сред най-важните предмети. Затова трудно можем да си представим огромната роля на „школските часове по пение“ за изграждането на подрастващите в първите години на Княжество България. На тази интересна тема е посветена книгата „Музиката в българското училище в края на XIX и началото на XX век“, издание на БАН. Автор е доц. д-р Росица Драганова, която, освен научен работник със сериозни постижения в Института за изследване на изкуствата, е учител по музика във френски лицей в София и съавтор на учебници за общообразователните училища.

„Организацията на българското училище, включително преподаването на музика в него, започва веднага след Освобождението – пояснява доц. Драганова. –  Издаден е Привременен устав за образованието, а сред предметите, изброени в този документ, е „църковно пение“, което ще се изучава „където е възможно“. Наименованието на предмета разкрива връзка с процесите в българското училище, започнали от Възраждането, когато учителите подготвяли със своите възпитаници определени песнопения и по-късно ги изпълнявали в църквата.

От учебните програми става ясно, че основната цел е децата да бъдат запознати с репертоар, различен от този, който те „потребяват“ в бита и семейната среда. Въведено е понятието „школски песни“, което означава достъпни и разбираеми за децата, подходящи за тяхното възпитание и образование. Това усилва  процесите в областта на творчество на детска музика. Трябва да кажем, че има много образци, създадени тогава и останали дълго в практиката. Например „Детенце хубаво“, известна и днес, която е написана от Стоян Бешков. Той създава и един от първите сборници с школски песни. За определен период Бешков преподава в Педагогическото училище в Казанлък, където песните му са разучавани от бъдещите учители и така тръгват из цялата страна.

В същото училище преподават Георги Байданов и може би най-талантливият композитор от онова време Емануил Манолов, създал много песни, значителна част от които е изгубена. Почти всяко българско дете днес знае – „Хубава си, татковино“, написана първо върху текст на Константин Величков. Текстът на Славейков, с който е известна, идва по-късно. 

По онова време звучали и изключително много патриотични песни. Интересното е, че още тогава устойчиво навлизат люлчените песни. Явно този тип мелодика се оказала подходяща да доближи детето до западноевропейската музика. В един от първите сборници – „На теб, мила мамо“, наред с много подобни песни от български автори, са публикувани известни и днес приспивни песни от Шуберт, Брамс и др.“

Личностите

„Първите дейци на музикалното образование са наистина интересни и силни личности. Освен българи, сред тях са руски учители, поканени от правителството да преподават в България, както и група чешки музиканти, установили се у нас – разказва доц. Росица Драганова. – Особено силно изпъква името на Карел Махан, който е сред първите теоретици на българската народна музика и хореография, с публикации в чужди издания. А също Карл Йермарш – военен музикант, преподавал цигулка в Педагогическото училище в Казанлък и Алоис Мацак, преподавал първо в Плевен.

От самото начало музикалното образование е на много високо ниво. Един от първите учебници, който е най-широко разпространен тогава, е написан от Георги Байданов. Той взима най-доброто от много пособия, които тогава се използват в Европа, особено от учебника на Мармонтел, задържал се в практиката чак до началото на ХХ век. Ако се сравнят двете пособия се вижда, че те са изградени на едни и същи принципи и имат еднаква концепция. Учебникът на Байданов е изцяло на нивото на учебниците в Европа, където музиката навлиза в масовото училище по същото време – 80-90-те години на XIX в.

Друг много интересен факт е свързан с „Училищен преглед“ – официоза на Министерство на просвещението, където има публикации по проблеми на музикално-образователната практика, включително и от преподаватели в селски училища, които споделят своя опит и се вълнуват от това да обсъдят и коментират как по-добре да се осъществи музикалното образование на българските деца.

Отношението на държавата към музикалното образование

„В началото на ХХ век у нас започват да се завръщат получилите същинско музикално образование в чужбина. Оказа се, че Княжество България съвсем целенасочено изпраща стипендианти, които да придобият квалификация в Европа. Ангел Букорещлиев, една от важните фигури за изграждането на всички културни институции в началото на ХХ век в гр. Пловдив, е изпратен като стипендиант в Прага, където учи от 1888 до 1890 г. По същото време там следват певците Иван Славков и Драгомир Казаков. След завръщането си в София тримата изнасят един от първите концерти у нас на сцената на Военния клуб, нещо като техен дипломен концерт и своеобразен отчет. Всички те свързват своята съдба с българското училище за определен период. Това е създавало критерии за редовите учители, които са имали възможност да се равняват по постиженията на най-добре образованите музиканти от онова време.

„Особено бях впечатлена от висотата на съзнание на тези хора и тяхното високо самочувствие – продължава разказа си доц. Драганова.– Интересно е, че те назовават себе си не учители, а педагогически музиканти. По този начин подчертават, че те са и действащи музиканти, слагат акцент върху самата музикална практика – правенето на музика и в час, и в ученическите хорове и оркестри, които създават. За тях музиката е не само учебен предмет, а призвание и мисия. Чрез музиката цивилизоват своите ученици, дават им възможност да преминат към друг тип битие, което води до друг етап от развитието на държавата и на българската култура.“

Снимки: Дигитална колекция на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“