Иван-Александър и Стефания привидно се оставят на течението, за да видят къде ще ги отведе. Но всъщност предизвикват поредица от чудеса в едно погранично село в Странджа планина. И докато епидемията от коронавирус кара повечето хора да се застоят у дома, с жителите на Воден сякаш сторва обратното – с подмладени сърца по-възрастните обновяват селото си, а децата учат и творят с жадни за познания очи.

Когато Covid-19 оставя без работа млад фотограф и приятелката му танцьорка, двамата подписват в гражданското и на следващия ден напускат София, за да пробват селския живот. Заминават за село Воден на няколко километра от турската граница, където Иван-Александър преживява безгрижните си лета като дете.

“Освен че съм прекарвал на село най-хубавите месеци от годината, тук се срещат и много интересни места – разказва той. – Например има археологически разкопки с останки от манастир, в чийто център се намира църква, а под нея пещера. Могат да се видят също бункери, тъй като е гранична зона, както и всякакви животни в горите. И всичко това е магия, която витае около селото. Самата къща пък е направена от камъни, от печени тухли. Гледайки я, виждам цялата история зад нея - хората, които са я градили с мисълта за следващите поколения. Само тук мога да си представя как моите прадядовци са ходили в гората, секли са гредите, дялали са ги с брадви и са направили нещо специално за мен.”

Пристигайки на меден месец в селото, двамата си мислят, че ще се наслаждават на идилична самота. Ала се оказва, че животът има други планове за тях. След като изработва ново табло за некролози, което да замени неугледното старо, Иван-Александър отприщва лавина от събития. Един ден, докато прави снимки в църквата, в двора се събира цялото село и с общи усилия успява да освободи храма от задушаващата прегръдка на плъзналия по фасадата му бръшлян. Днес Божията обител отваря дверите си не само за Великден и в скованата от младия мъж кутия събира дарения за ремонт.

Последва дигитализиране на музейната сбирка с носии заедно с приятели, почистване на местността край язовира с децата от селото, изработване на ново табло за обяви, поправка на двуколката на 6-годишния Исус...

Младото семейство успява създаде нова среда за многото деца в селото, освобождавайки прашасалите стаи на читалището от боклуците. Там малчуганите всеки ден се застояват над масите за рисуване, по-напредналите в четенето с книга в ръка дават пример на по-малките, а запалените по танците получават първите си уроци по балет.

“Всичко започна от децата, които срещнах в парка и видях, че танцуват – спомня си Стефания Георгиева. – Поразпитах ги малко и те ми казаха, че искат да ми покажат няколко танца. Две от момичетата пък споделиха, че мечтаят да станат балерини и гледат видеа, от които се учат на пируети и жетета. Останах в шок колко неща всъщност знаят за балета. Тогава им казах, че моята сестра е балерина и ще дойде тук, за да им направи класове по балет.”

Стефания успява да проведе и танцова резиденция в селото, привличайки за две седмици артистите от своята трупа “Атом театър” заедно с композитор от Германия. Създават два танцови проекта, чиято премиера преминава първо във Воден, преди да поемат към София и Варна.

“Ние не идваме с конкретен план да правим нещо в читалището или в селото – обяснява Иван-Александър Иванов. – Напротив, разхождаме се, разглеждаме, говорим си с хората и от всичко това по естествен начин произлизат някакви инициативи. Оставяйки се в село Воден да бъдем водени от това, което ни заобикаля, успяваме да вземем сравнително правилни решения и да предприемем сравнително правилни действия. А те, от своя страна, ни довеждат до нещо положително накрая. Ако обаче го планираш, може и да не се случи.”

Иван-Александър и Стефания вярват, че животът им вече е свързан със селото. И дори и епидемията да си отиде, те остават. Имат още много работа за вършене, а и нали бъдещето на Воден са децата – като навсякъде по света. Както казва Стефания, “Воден ще става все по-интересно и любопитно село и нашето бъдеще е там”.

Снимки: личен архив