Българите са адаптивни хора, могат да живеят и работят къде ли не по света. Но това не им пречи да изпитват носталгия по „изгубената“ родина и да търсят българското, без значение дали става дума за прекия контакт със сънародниците или за достъп до книга на български или българска храна.

Такава упорита носталгия изпитва в Южна Италия нашата сънародничка Маргарита Лазарова. Заминава за Ботуша, отначало за малко, защото губи работата си като счетоводител у нас, но остава там цели 20 години. И до днес не прекъсва връзката с родината. Обича да се свързва с българи, установили се на Апенинския полуостров. Казва, че повечето са там, за да помагат и издържат роднини в България. Според нея в Италия българите се  отличават от останалите чужденци със своята честност, работливост, скромност и състрадателност.

„Това, което най-много липсва на българина в чужбина е българският език“ – твърди Маргарита. Започнала да записва приказни истории, които сама е измисляла в детството си. Така, след десет години, се ражда нейната книжка за деца с приключенията на „Тропчо и Говорещото ухо“.

Красивите илюстрации към приказките са на младия художник Веселин Чакъров, който направил героите точно както тя ги е описала.

„На корицата на моята книжка е нарисувана типичната писана българска каручка – едно магаренце и едно детенце на каручката. Това са приказки, които ни връщат в стари времена. Исках да се върна малко назад – към корените на българина, към добротата, към честността – обяснява Маргарита Лазарова пред Радио България. – Нашите млади хора имат нужда от това. Започнах да пиша в момент на носталгия. Аз не вярвах, но книжката има успех и обиколи света. Тя достигна до българчета в Англия, в САЩ, Германия и изобщо в цяла Европа. Това ме радва! Нека хората да четат на родния си език. Скоро ще излезе и втората книжка с приказки, а едновременно с това пиша и разкази за неволите на българската емиграция тук, които обикновено остават скрити“.

Маргарита твърди, че сънародниците, които среща зад граница знаят, че трябва да се докажат чрез труда си и затова дават най-доброто от себе си.

„Някои хора твърдят, че в чужбина има всичко и се живее по-добре, но не е така. Носталгията е навсякъде с нас. Затова ние, българите, се събираме, говорим, празнуваме заедно. Тук всички имаме обща съдба. Наскоро при нас детето на едно семейство от малцинствата беше прието за студент в университета. Всички споделяме тяхната радост, защото това е успех за едно българско дете. Ако някой изпадне в беда, всички се организират да помагат и това много ни крепи.“

Снимки: facebook/Приказките-на-баба-Литка