Социалният затвор, в който напоследък е заключен животът ни, извади наяве примитивни страхове. Сред тях най-силен е този от смъртта.

Излизайки навън, ние вече не виждаме познатите гледки – насядалите хора върху пейките в парка, пиещите кафе в капанчетата на открито, летящите на скутери младежи. Освен това във въздуха витае една невидима заплаха с непознатото име Covid-19. Всичко това събужда у нас най-първичните ни страхове, смята психотерапевтът Детелина Стаменова.

“Огромна роля би имало това колко време ще продължи пандемичната обстановка, колко души ще се заразят и колко от тях ще пострадат по-сериозно от болестта – казва специалистката пред БНР. – Не мисля обаче, че това ще доведе до грандиозна отдалеченост и социална дистанцираност, защото всички ние ще можем да наваксаме с прегръдките и близостта - да се надяваме, в скоро време. Все пак да не забравяме, че седенето вкъщи е с цел да облекчим здравната система, за да има по-малко загинали хора.”

Според Антоанета Христова от Института за изследване на населението и човека към БАН хората са здраво стъпили на земята по отношение на това как преценяват риска да се заразят с коронавирус. За да се справят със ситуацията, повечето от тях използват т.нар. наивен оптимизъм, показва изследване на настроенията по време на епидемията.

“От една страна се оценява факта, че сме в период на зараза, но населението не е категорично, т.е. мисли се с хипотезата „мога да се заразя, мога и да не се заразя“ – казва психоложката пред БНР-Видин. – Що се отнася до тревожността, психиката ни показва висока степен на мобилизация и е впрегнала всички подсъзнателни механизми, за да приемем всекидневието такова, каквото е - различно, с променени стереотипи. Видяхме, че много неща от тези, които сме ценили в миналото, престават да ни трябват, а всяка подобна по-дълбока промяна се отбелязва като много сериозен стрес за психиката. Ние обаче я управляваме, защото сме в началото на периода.”

А стресовите състояния си имат конкретни причини. Милена Борисова от Видин най-много се безпокои как ще оцелее, без да работи.

“Оставам без пари и отивам на борсата – казва тя. – Дванайсет души сме освободени от фирмата, защото шефът ни не е съгласен на схемата 60/40. Мъжът ми също не работи, нито имаме заделени пари. Страшно е.”

Ивайло Александров от Лом пък смята себе си за оптимист, въпреки че се намира в принудителен отпуск. Психически се справя с помощта на хобито си – кожарството.

“Особено като си сам вкъщи и постоянно циркулираш из малкия апартамент, започваш да изпадаш в депресия – добавя той. – Липсата на контакти и медиите допълват картината. Трябва да се говори, но по-умерено, защото никой не знае как да реагира в тази ситуация. Това е шок за целия свят.”

В момента преживяваме нещо, което може по-скоро да се дефинира като меланхолия, смята още Детелина Стаменова. Тъгуваме по живота си, какъвто е бил само преди броени седмици – вече не можем да отидем там, където пожелаем, не можем да си правим планове. “Тази несигурност, която хората усещат, е заради разклащането на устоите на обществото, променило се само за броени дни”, добавя психотерапевтката.

Детелина Стаменова съветва да се обърнем към времето след голямата грипна пандемия, сполетяла ни в края на Първата световна война. “Виждайки как хората отново са седели по кафенетата, въпреки многото жертви, как отново са писали книги, как отново рисували картини – всичко това ми дава увереност, че ще настъпи нормализиране”, заключава тя.

Редактор: Диана Цанкова / по материали на Александра Илиева, Радио София и Йорданка Петрова, БНР-Видин/

Снимки: БГНЕС, БТА