В Габрово – градът на хумора, понякога се срещат привидно невесели истории. Като тази на Симона, която расте в семейство от майка и шестима братя и сестри и мечтае да играе футбол пред препълнени трибуни. Днес състезателка на “Сан Марино”, тя продължава да изкачва стъпало след стъпало. Както го прави от онзи първи ден, в който започва нейната история, изпълнена с кураж, себеотдаване и много любов.
Симона Петкова изиграва първия си мач 16-годишна на турнир за девойки в родния си град. Там бива забелязана и идва в София, за да се присъедини към отбора на Националната спортна академия. Налага й се едновременно да ходи на училище, на тренировки и да се труди на пълен работен ден. От изтощение дори един ден припада на касата. Борбеното момиче не само развива таланта си чрез индивидуални тренировки, които сама си налага, но успява да завърши и висше образование в Академията. След което се оглежда за възможности в широкия свят.
Най-напред заиграва в Англия в четвъртодивизионния отбор “Лийдс лейдис”, но половин година по-късно се присъединява към далеч по-класния лондонски “Уотфорд”. След успешен сезон, в който става голмайстор на тима, получава професионален договор в Италия, минавайки през “Бари”, “Емполи” и “Сан Марино”. “Хората ме уважават и ме дават за пример на останалите момичета – нещо, което досега не се е случвало. Това за мен е голяма стъпка напред”, казва Симона за сегашния си отбор.
“Всички трудности или те смачкват, или те правят по-силен. А на терена има много трудности - когато си контузен, когато има проблеми в отбора – продължава тя. – Аз самата съм най-твърдият човек спрямо себе си и изживявам всеки сгрешен пас, всяка тренировка и всеки мач, които не са протекли добре.”
Макар и смятана за мъжко момиче, Симона има и нежна страна. “Римите са едно от любимите ми неща – обичам да изразявам мнението си чрез писане”, добавя тя за двете си стихосбирки. И бързо обръща разговора, защото “Футболът е моята истинска любов, аз съм вманиачена и постоянно работя с топка в крака”.
На терена Симона се вдъхновява от Роналдо, въпреки че при жените, по думите й, има повече страст и емоции.
“Той е пример за това как човек, който не е имал финансови възможности, може да работи и да промени нещата. Въпросът е в психиката и в желанието. Човек може да постигне всичко, стига да се раздаде докрай.”
Един ден, когато приключи с активния спорт, Симона възнамерява да създаде своя методическа система, която да приложи в България. За да допринесе за оттласкването от дъното на родния футбол.
“Не става въпрос само за пари – у нас липсват хора със страст, които искат да постигнат резултати – категорична е тя. – Какво един треньор дава на състезателите си, как протичат тренировките, в каква атмосфера се работи – много неща можем да променим, но ние все търсим оправдания и постоянно слушам, че нямаме пари, нямаме условия и т.н. Въпросът е какво можем да създадем с условията, които имаме. Изобщо нашият футбол няма целенасоченост – липсва една цел, една структура. И другото е, че ние чакаме резултати от днес за утре. Но във футбола, както и в живота, се работи с дългосрочни планове и не можеш да очакваш резултати при положение, че не си изградил нищо. Резултатите не идват като подарък.”
Най-близката цел пред Симона е да класира отбора си в италианската серия “А”. И колкото се може по-дълго да се наслаждава на играта, която през целия й живот е нейното спасение.
“Когато стъпя на зеления килим, цялата съм в енергия, в желание и забравям за света – и единственото, което правя, е да се концентрирам в тренировката или в дадения мач”, добавя тя.
Нидерландката Естер Вилемс продължава да привлича хора от различни градове и националности в своя клуб за български народни танци, създаден в Хага и носещ името "Зора". Основан е през 2017 година и още тогава в него се записват 13 души, които с..
Преживяваше в междинен свят, издигнат над дребнавостите на материята, ала с допусната до Божия промисъл душа. С прилепени до земята нозе отваряше сърцето си за птиците и слушаше с наслада гъшия хор. А в белотата на картона привиждаше лицата на велики..
След като посвещава 23 години от живота си на Кралския военноморски флот, британецът Дарен Картър решава да се уволни през 2013 г. Признава, че в продължение на години се е носил без посока през "бурните води на живота" - от работа..