„Най-новите българи“ е филм на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), посветен на българската диаспора в Албания. Българската общност бе официално призната през 2017 година от албанския парламент. Историкът от ДАБЧ д-р Йордан Колев казва, че българското население в Албания е автохтонно, така както и албанското.

В нашата историческа наука едно от празните места е т.нар. автохтонна теза, че сме народ, който от дълбока древност произхожда от местното население. Последните години археологията, антропологията и езикознанието добавиха нови факти в нейна подкрепа, а и генетиката, разкри историята на човешкия род. Генетическите изследвания, включително и това на БАН потвърдиха че ДНК-то на основното население в България е на 7800 години. На толкова години са и българите в Албания. Титанът на Българското Възраждане Георги Сава Раковски, който е не само революционер, а историк и езиковед, в трудовете си развива тезата, че българите са автохтонното население на Балканите, казва д-р Колев и уточнява, че  това становище защитава и историкът Ганчо Ценов в началото на 20 в., а в края му го потвърждава и проф. Асен Чилингиров. Той проверява на място това, което Раковски и Паисий Хилендарски са описали в книги, като реализира експедиция в Албания, В книгата си „Албански дневник“ описва всички български старини на територията на днешна Албания.

Проф. Чилингиров казва, че Указите на Василий ІІ за правата на Българската архиепископия, независимо че са стигнали до нас в непълни преписи от 16 в., очертават границите на архиепископията и на епископиите й, и дават сведения за югозападната и западната граница на Първото българско царство. Те включват цялата територия на днешна Албания на юг от Драч с епархиите на Бутротум (Бутринт, Химара, Дрино поле), Адрианопол, Антигония и епархиите Петра, Риги и Бер в Тесалия, Янина в Южен Епир, част от митрополията на епирския Никопол. Някои от тези данни четем и в „История на Охридската архиепископия“ на църковния историк и архивист акад. Иван Снегаров. Има запазени малко документи, защото целенасочено са били унищожавани.

Част от ръкописите се пазят в книгохранилища, най-вече в Русия – продължава д-р Колев. - Следи има много, но не ни осигуряват достъп и затова не сме проучили всички документи. Берат или Белиград, както е българското му име, е бил неразделна част от Първото и Второ българско царство и от Охридската българска архиепископия. Тук са разпространявали християнството на български Светите Седмочисленици (Светите братя Кирил и Методий, Климент Охридски, Сава, Наум, Горазд и Ангеларий), за което свидетелстват техните изображения в запазените от този период църкви. Голяма е темата за българската история, от която неделима част е българското етническо и езиково землище, което сега е в държавните граници на Албания.

Като доказателство д-р Колев сочи Орбелския триод – среднобългарски (книжовен език по време на Втората българска държава) книжовен паметник от 13 в., който е част от ръкописите на Охридската книжовна школа. Открит е в албанското село Орбеле или Ърбеле, откъдето идва и името. Днес той се пази в Руската национална библиотека.

Друг паметник, за който се споменава в много източници е Надписът от Балш от времето на княз Борис I (852– 889) с датата на покръстването на българите и със сведения за югозападната граница на българската държава по това време. През средновековието Балш е известен с българското име Главиница. В него е било преместено седалището на епископа което до 6 в. е в античния град Билис – един от главните епископски центрове в Епир.

Днес с помощта на българската държава са възстановени църквите в селата на Голо Бърдо – Стеблево и Гиневец. Тези храмове датират от времето на Българската екзархия, когато районът е бил към Дебърската митрополия. В периода 9-11 в. тук се е разгърнало най-голямото църковно строителство. От районите с компактно българско население, християни днес са останали главно в Мала Преспа, докато в Голо Бърдо и Гора, са мюсюлмани.

Това население е българско и по език, и по самосъзнание. Те говорят най-западните български говори и представляват края на българското езиково землище. Според акад. Милетич и акад. Балан при тях най-добре е запазен елементът на старобългарския, който е далече от литературната норма. В голяма степен е запазена и топонимията казва д-р Колев и обобщава: българите в Албания са отломка от древнобългарската история и култура, която е оцеляла, независимо превратности на балканската история.

Снимки: bg.wikipedia.org