Наскоро отбелязахме 140 годишнината от рождението на Пейо Яворов, един от най-обичаните български поети, който не спира да привлича търсещите души. Неговата драматична съдба често предизвиква любопитството на широката публика, а за любителите на литературата и най-вече поезията животът му не остава неразтълкуван или укрит.

Смята се, че една от причините за трагичния край на съпругата му Лора, дъщеря на държавника Петко Каравелов, е именно отдадеността на поета към македонската кауза. За изследователите му обаче творчеството на Яворов остава запомнено с любовната лирика, която бележи най-високата точка в българската поезия. По-голямата част от тези поетически шедьоври са написани в Нанси, Франция през 1906-1907 г. под формата на писма до Мина Тодорова, втората голяма любов и вдъхновителка на поета. И ако направим сравнение с френските поети като Бодлер, Нервал, Верлен или Маларме от епохата на предсимволизма и символизма, къде можем да издигнем Яворов?

Бодлер често е поставян за сравнение с Яворов поради драматизма, който френският поет вкарва в стиховете си. Финесът на формата по-скоро го приближава до Верлен, но това е много условно. Яворов е харесвал символиста Морис Метерлинк, когото превежда и публикува на страниците на сп. „Мисъл“. Течението на символизма и предсимволизма оказва своето въздействие, но Яворов не е епигон на символизма. Той е изключителна самородна творческа индивидуалност, при която няма засмукване на чужди елементи в поетическия му натюрел. Той е изключително оригинален.

До края на XIX и началото на XX век българската поезия е повлияна от националноосвободителните борби. С раждането на нови поколения, които се вълнуват от духовната страна на съществуването, поетичната материя изменя формата си, за да се насочи към невидимото и мистичното. Материята става по-дълбока и трудна за изследване, отбелязва Иво Милтенов, затова и инструментите стават по-фини, такъв инструмент е символизмът. Може би затова Яворов е толкова близо до душите на всички търсещи, за които е важен не външният вид, а същността. И както казва Ницше в „Раждането на трагедията“, поетът е философ:

Да, точно така е! – категоричен е Иво Милтенов. – Само можем да сме щастливи, че имаме в историята си такъв поет и мислител, който е направил крачки със столетия напред в българското поетическо и философско мислене. Аз не се съмнявам, че ако трагедията на Яворов не се беше разиграла така мълниеносно, той щеше да напредне главно в областта на драмата, за да изведе философското мислене на България на друго ниво, в друга посока, адекватна на времето тогава. Това би оставило в нашата литература още една традиция, а именно тази на философската драма. Яворов е бил устремен в тази посока.