„На острова първо били изловени и изядени костенурките. След това лагеристите ловят жаби и водни змии, котки и кучета, гарги, таралежи, врабчета. Лагеристите изравят и изяждат труповете на болни от антракс животни, удавени коне, умрели от заразни болести свине, убити от милиционерите лисици и диви котки, захвърлени, след като им е взета кожата. Някои промиват изпражненията на конете и изяждат несмлените ечемичени зърна. През 1952-1953 г. лагеристите започват да ядат млади върбови листа и трева. Лагерните спомени твърдят за издадена по този случай специална заповед за забрана на пасенето...”

На 6 декември в книжарниците ще се появи една специална книга – в мащабно повествование, опирайки се на документите и на личните свидетелства, тя ще разкрие пред всеки, дръзнал да съпреживее истината, най-пълната картина на престъплението „Белене” – островът, който уби свободния човек”. Авторът й Борислав Скочев десет години проучва нашите и чуждите архиви, за да ни представи на близо 1000 страници най-цялостното изследване на структурата и чудовищното потъпкване и гавра с личността в най-големия комунистически концентрационен лагер. Изпълнил своя граждански дълг, днес той отказва да се появява публично, затова за книгата говори Христо Христов – друг изследовател на обявения за престъпен със закон у нас комунистически режим.

Автор на „Концлагерът “Белене” 1949-1987” е Борислав Скочев, когото познаваме от неговия сайт „Декомунизация” – първата онлайн платформа, посветена на преодоляването на зависимостите от тоталитарното ни минало – казва Христо Христов. – Той не е историк, нито журналист, но е от хората, участващи в инициативите на гражданското общество и може би не е пропускал поклонение на Втори обект на о. Персин – там, където е бил лагерът.

Свършеният от него труд е първото толкова всеобхватно проучване на концлагера “Белене” и почти на всяка страница човек открива нещо ново, убеден е изследователят. В книгата си Борислав Скочев разкрива политическите причини за създаването на лагера, какви групи от хора са били въдворявани, принудителния труд, бита, наказанията, опитите за бягство, разстрелите.

Лагерът е създаден със секретно решение на Министерския съвет на 27 април 1949 г. – разказва Христо Христов. – Разбира се, комунистическата партия не измисля нищо ново освен да увеличи жестокостта, която е прилагана и в първообраза на тези лагери – съветската трудово-наказателна система за репресии срещу инакомислещите ГУЛАГ. Интересен факт е, че по това време Белене е село и, както е посочено в архивите от самата ДС, там се е очаквал проблем заради католическото население и нулевото влияние на БКП. Но въпреки това о. Персин е избран заради изолираността си и с идеята там да се прехвърлят лагеристите от другите лагери. „Белене” съществува активно до 1953 г. и след смъртта на Сталин започва отхлабването на режима. В него са въдворени около 15 хиляди души, а това не е незначителен брой за малка България, имайки предвид, че между 18 и 30 хиляди са убитите и безследно изчезналите в първите месеци на комунистическия терор и още 10 хиляди са осъдените от т.нар. „Народен съд”.

През цялото си съществуване лагерната администрация проявява перверзна изобретателност в прилагането на морален, физически и психически терор над лагеристите – от пречупването им чрез глад до стрелбата без предупреждение. Тези премълчавани истини наред с все по-често насажданите митове в обществото за „спокойния и сигурен живот през социализма” принуждават граждански активните хора, които не искат забвение за престъпленията на комунизма, да продължават битката си за осъвременено обучение по история, почиващо на фактите за тоталитарния режим у нас.

Историческата общност е длъжник на обществото ни, тъй като историците би трябвало да са хората, които просвещават. И книгата на Борислав Скочев е показателна в това отношение – той не е професионален историк, но е изключително ангажиран с това да не се забравят престъпленията на комунизма и в крайна сметка да се знае истината, заключава Христо Христов.