В годините, когато думата “комикс” е официално забранена, само разказите в картинки на списание “Дъга” се доближават до цветните истории на лъскава хартия в “Pif“– единственото детско западно издание у нас. А днес някогашните художници – оставили четките за четвърт век, се опитват не просто носталгично да събудят интереса към картинния свят от детството, но с нови герои и сюжети да наложат “деветото изкуство” в модерното ни битие.

Над 200 комикса, рисувани от 80 художници през последните няколко години, са изложени в столичната галерия на Съюза на българските художници (СБХ) под наименованието “София комикс експо 2017”. Това е втората национална изложба след тази през 2013 г., когато художници от всички поколения показаха различните лица и стилове на българската комикс сцена. В основата и на двете експозиции стои проектът “Дъга”, обединил творците от едноименното списание, заедно със СБХ.

Навремето имаше само едно комикс списание – френското “Pif”, което много трудно се намираше – спомня си художникът от легендарната “Дъга” Петър Станимиров. – И когато през 1979 г. се появиха разказите в картинки (думата “комикс” тогава беше забранена) в списание “Дъга”, децата се влюбиха в тях. Затова и нашето издание беше с един от най-високите тиражи. Днешните деца също се увличат от комикса, защото е универсален като изразни средства, покрива и литература, и анимация и героите му могат да бъдат популярни персонажи от филмите, от книгите.

Докато в годините на социализма списанието бързо се отърсва от патриотичната тематика, наложена от конюнктурата, и дава живот на приключенските истории, в сегашно време напечатаните комикси са поръчкови – дело на фондации, които пропагандират националистическите си идеи чрез героизиране на миналото. Една от тях дори опита да подари 60 хил. книжки с комикси за “канове” на третокласници и обеща по 200 лева на пеленаче с името на хан.

Тук не става дума за залитане, защото е необходимо да има исторически комикси, но важното е как са направени, с каква цел, дали обслужват нечии политически интереси – коментира по този повод художникът. В “Дъга” също имаше исторически комикс с названието  “Елемаг – воинът на хан Тервел”, който ни пренася в измислено време, защото ние не познаваме в основи древната ни история и това е един съчинен разказ без претенции за историческа достоверност. Докато сега излизат издания с имена на ханове, но никой не може да гарантира, че историите за тези владетели са истински. Според мен истинско в тях е единствено името на хана, който отгоре на всичкото е “кан” – също измислена съвсем в близко време дума. Очевидно в случая някой пропагандира свои идеи за сметка на авторите.

За съжаление, за комикс разказите, родени спонтанно във въображението на истинските творци, издатели не се намират. Така младите художници са принудени да рисуват за чужди сценаристи и издателства, както и за европейската и американската гейм индустрия, а по-възрастните да се издържат със страничен бизнес. С каквото и да се занимават обаче, общата им страст да възродят комиксите ги обединява.

Общо взето, рисуването на комикси е самотно занимание – признава Петър Станимиров. – За предпочитане е някой предварително да е написал сценария, но често се случва художниците сами да го измислят и тогава става още по-самотно. А за да нарисуваш един комикс, трябва по малко да разбираш и от режисура, и от операторско майсторство, изобщо да можеш да си представяш действието, разгънато като на филмова лента, от която са изрязани през около 20 кадъра по един. Не е достатъчно да си много добър писател, а трябва да имаш виждането и на режисьор, затова смятам, че не всеки може да пише сценарии за комикси. Иначе самото рисуване е лесна работа, стига да имаш опит.

Снимки: Диана Цанкова