От три дни българското правителството е без министър на здравеопазването, след като титулярът на поста Николай Петров подаде оставка. Официално обяснение за причината  премиерът Борисов да я приеме не последва, а в общественото мнение надделя тезата на един телевизионен репортаж, че оттеглянето на Петров е свързано с неправомерно сключване на договори за около 800 хиляди евро с фирма, представлявана от предприемач, с когото дъщеря му живее на семейни начала. Казусът е известен още преди назначаването на министъра, докато е бил началник на Военно-медицинска академия и очевидно пренебрегнат при избора му, вероятно по същите съображения, заради които Софийската военно-окръжна прокуратура отказа да образува досъдебно производство по него, тъй като не открила данни за престъпление. След оставката на министъра обаче отказът на Софийската военно-окръжна прокуратура ще се проверява от военно-апелативната.

Междувременно в публичното пространство заваляха позитивни отзиви за подалия оставка Николай Петров. На лекарската гилдия е направило впечатление, че за времето на краткото си управление той е бил диалогичен, станал е първият здравен министър, успял да убеди финансовия в необходимостта от чувствително увеличаване на бюджета на здравеопазването, като при това за разлика от други не е започнал министерския си мандат с отричане на всичко сторено преди него. Не само лекарски среди, но и някои политолози допуснаха, че до смяна на Николай Петров се е стигнало, защото е засегнал нечии интереси.

Каквито и да се окажат действителните причини за оттеглянето на здравния министър, те няма да опровергаят факта, че този ресор е вероятно най-уязвимият в правителствата на страната от много години насам. От началото на прехода си към демокрация, България е имала 22-ма министри на здравеопазването. Като изключим служебните, само две правителства не са сменяли министрите си на здравеопазването (социалистическото на Жан Виденов и кабинетът „Борисов -2“), но и двете не са изкарали пълния си мандат, а са го приключили предсрочно. В сегашното трето правителство на Бойко Борисов смяната на здравния министър е първата персонална промяна, но пък първият кабинет на Борисов остана в  историята с четирима титуляри на този пост. Статистика показва недвусмислено, че ресорът е високо проблемен. Особено сега, когато овакантяването на министерския пост съвпада с началото на дебата за държавния бюджет през 2018 г. и с изостряне на споровете около хроничния финансов недостиг в здравната система. За догодина проектобюджетът на държавата предвижда увеличаване на средствата за здравеопазване с 500 милиона лева , но към дебата му се отива с дефицит на политическо доверие към ръководството на сектора. На този фон натрапчиво се налага усещането, че смяната на здравния министър не е въпрос на корупционен проблем, а своеобразна диагноза за състоянието на здравната реформа – неудовлетворителна, оспорвана, подвластна на непублични интереси.