В годините на мрак да бъдеш отритнат и маргинализиран е най-голямото признание за всяка личност и творец. Но рано или късно времето намята тогата на съдник, изтупва от прахта изпратените в забвение и им отрежда пиедестал, на който те да стъпят във вечността.

Преди половин век картините на Лика Янко биват заклеймени като авангардни, а първата й самостоятелна изложба забранена, но днес платната й – изпълнени с ярък колорит в началото и придобили почти безплътен полъх в края, свободно “дишат” сред светлината на столичната галерия “Нюанс”. Експозицията включва картини от всичките й периоди – от най-ранните пейзажи и родопчанките, през “Рибарските картини”, вдъхновени от Созопол и така характерните за нея икони, до приложните й работи с колажна техника. Включили сме и четири непоказвани досега творби, казва кураторът й Неда Митковска.

Лика Янко се появява на бял свят в София през 1928 г. в семейството на албански бежанци. Детското й въображение е запленено от картините на френските художници от втората половина на XIX век, но скоро родната действителност я приземява, когато в художествената академия професорите й присъждат “среден” на дипломните й творби. А заради три картини, които не вписват в “естетиката” на социалистическия реализъм, първата й самостоятелна изложба е забранена броени дни, след като отваря врати. Така художничката остава затворена сред собствените си творби в ателието си цели 14 години.

Въпреки че е дете на албански емигранти, Лика Янко казва, че се чувства българка – разказва галеристката. – Тя влиза едва 15-годишна в художествената академия в класа на Дечко Узунов и Илия Петров и още тогава афишира смел и различен стил. В периода, в който бива забранена, тя няма самостоятелни изложби, нито е включвана в колективните експозиции на СБХ. По това време обаче я открива френският пресаташе и благодарение на него продава картини на почти всички посолства у нас. Лика Янко има над 200 произведения в частни колекции в чужбина – в Европа, Съединените щати, Южна Америка, Индонезия. В най-активния й творчески период ценителите на изкуството са разделени – тя е призната от част от тях и е отричана от други.

Художничката винаги е харесвала всичко смело, странно и необичайно и това е вплетено в нейните творби.

Първата й самостоятелна изложба е през 1967 г. – тематиката и работите й са невиждани по онова време, а стилът, който тя започва да развива, е сътворен от самата нея и впоследствие усъвършенстван – разказва още Неда Митковска. – Експозицията е закрита на шестия ден и на художничката е забранено да излага картините си до 1981 г., тъй като е обвинена от тогавашните управляващи в авангардизъм, формализъм, недисциплинираност. През тези 14 години обаче тя не спира да работи и живее само с изкуството си, което е много търсено от посланици и дипломати.

Ако има творец, от който Лика Янко се е възхищава и признава влиянието му върху себе си, това е Винсент ван Гог – единственият “духовен учител”, както го нарича. Френският критик Пиер Рестани пък я оприличава на “Пикасо в рокля”, на което тя отвръща скромно – “Аз съм Лика.”

Тя е повлияна от Сезан, Ван Гог, Гоген, а заради прочутите балерини на Дега се е записва на балет, за да изучи движенията им и да да ги пресъздава по-реалистично в творбите си – казва Неда Митковска. – Лика Янко е определяна като “властелинът на белия цвят”. Самата художничка твърди, че бялата боичка никога не й стига, че бялото е цветът на Бога. Тя инкрустира неконвенционални предмети в картините си – използва мидички, камъчета, канапи, въженца, естествени материали, които я доближават до природата. Нейните форми са причудливи – дори някои биха казали, че на моменти изглеждат уродливо и грозновато, но те са подредени по един съвършен начин. Изобщо тя е много широкоспектърна в творчеството си.

Лика Янко си отива през 2001 г. и до последен дъх остава с четка и палитра пред статива.

Снимки: Диана Цанкова