Едно космополитно момиче се връща в селото на своите деди с идеята да спаси училището, в което под османско владичество и в следосвобожденските години преподавали двамина от прародителите й. И с ентусиазма си успява да пробуди притихналите в собствените си тегоби жители.

Кристияна Брънзалова учи архитектурен дизайн в политехниката на Милано, ала в дипломната си работа решава да разкаже за родопското селце Хвойна. Не само защото големият й род произлиза оттук, но и чрез знанията, натрупани в университета, да се опита да съживи западащото селище. В центъра на проучването си тя поставя старото училище “Св. Св. Кирил и Методий” и започва да събира историите на хората, архивните снимки и документи.

Историята започва с килийното училище, което през 1857 г. е построено с остатъчни материали от църквата “Свети пророк Илия” и три години по-късно приема първите си ученици – разказва тя. – Но скоро се събират все повече деца и през 1897 г. е вдигната още една сграда, наричана от местните хора “жълтото училище”. С избухването на Балканската война обаче училището е принудено да се издържа само с общински средства и развитието му изпада в застой. А когато селото отново се разраства, е построено и третото училище. Така през 1945 г. децата от първи до седми клас разполагат с три учебни сгради.

В най-новия век обаче класните стаи пустеят, защото малкото деца от селото не учат тук. Оцелявало в робство, глад, войни, днес старото училище все повече прилича на призрачна отломка със счупените си прозорци, течащите си покриви и разнебитените от вандали помещения. И каква ирония – на пода, под разхвърляните купища с книги и тетрадки, правнучката намира трудовата книжка на учителя, който някога преподавал с песни и възрастните хора в Хвойна все още помнят.



Селото е основано около една стара хвойна и чешмата до нея с името Варада, която и до ден днешен тече – разказва споделените истории Кристияна. – Хората от съседните села идвали да пълнят вода и един ден им хрумнало да се заселят около чешмата. Аз дори намерих снимки на първите им къщи.

Що се отнася до “жълтото училище”, строителството му зависело изцяло от волята на хората. Всеки в селото трябвало да помага – дори самите ученици заедно с учителите си са носили пясък от реката. На снимките се виждат босоноги, неугледни деца. Желанието им да се учат обаче било толкова голямо, че съвсем естествено било подкрепено от техните родители.

И докато тогава надделяла жаждата за знание, днес сгради с висока архитектурна стойност и дълголетна история са оставени без грижа от държавата да се рушат. Нещо, което в Италия не може да се случи, казва студентката по архитектура там.

Когато една сграда навърши сто години, тя веднага влиза в регистъра на паметниците на културата, дори да няма архитектурна стойност. Докато у нас много рядко се включват сгради или не се опазват. Сега те могат да бъдат унищожавани, променяни по всякакъв начин без особени последствия, а в Италия това е недопустимо. Двата ми любими примера в това отношение са колонията на хитлеристката младеж в Ровеньо и една стара църква в Равена. Въпреки че в колонията около 200 души намират своя край, държавата търси средства, за да спаси сградата. От църквата пък са останали единствено стените, но те са вградени в магазина на известна марка дрехи и по този начин сградата е запазена, макар и със сменена функция. Нещо, което би могло да стане и с училището в село Хвойна.

Откакто е пристигнала в селото, Кристияна всеки ден се рови в държавния архив в Смолян, хигиенизира училището заедно с местните, общува с тях, събира спомени. Подготвя и големия събор на 18 и 19 август с пророческото мото “Камък върху камък ще остане”, на който ще обедини двете си страсти – архитектурата и фолклора. С идеята да помогне за ремонта на училището, тя организира благотворителни изложби с архивни материали, концерти на местния клуб “Жарава” и групата за народни танци “Нашенци” от Милано, кулинарно състезание за най-вкусно родопско ястие. И всичко това – с голямата цел училището в Хвойна да заживее нов живот.

Снимки: Проектът "Хвойна"